Конан — защитника на трона [bg]

Не виждаха никого, макар често да чуваха шум от забързани крачки, защото разбойници и други хора, които се криеха в нощта, бързаха да освободят пътя им; от време на време, когато се променяше посоката на вятъра, откъслечни звуци от Улицата на Скърбите долитаха до тях. Другаде из града, лишените от възможността да наемат телохранител, спяха неспокойно или се молеха тяхната къща да не е в числото на ограбените домове тази нощ.

От края на улицата започна да приижда процесия с факли, точно когато наближиха палата на Стивъна: мраморни колони с канелюри се издигаха зад стената от алабастър около разкошната й градина. Албанус се спря на значително разстояние от вратите на палата и мълчаливо зачака подобаващ на ранга му поздрав.

— Ти ли си, Албанус? — посрещна го ръмженето на Вегенций. — Гадна нощ! Гадно нещо е да прережеш гърлото на един от собствените си капитани.

Устните на Албанус се изкривиха. Този нямаше да остане жив; не, в никакъв случай, дори да беше сто пъти по-полезен. Лордът не желаеше да приказва преди Вегенций и двадесетте войника от Златните Леопарди с него да се приближат достатъчно, за да може да ги вижда. Половината от войниците носеха факли и следваха командира си с отметнати наметала, за да размахат свободно мечовете, където бе необходимо.

— Поне успя да се справиш с Бетис. Откри ли варварина?

— Тарас не ми е казвал нищо за варварина — започна едрият войн. — Много е вероятно да е бягал от преследвачите си, понеже е обикновен крадец или убиец. Това не ни засяга.

Албанус го удостои с презрителен поглед.

— Всичко, което нарушава спокойствието на подобна среща, ме засяга. Защо гвардейците са го преследвали така упорито? От много време не са проявявали такъв ентусиазъм.

— Това е нещо различно от случая с Мелиус. Нямам никакъв повод да разпиташ гвардейците.

— Тогава създай такъв — заповяда Албанус. — А сега разбий тази врата.

Вегенций тихо даде разпореждане на войниците си. Шестима притичаха бързо до стената и се разделиха на две групи. Двама от всяка тройка сключиха ръце, за да повдигнат третия, който хвърли наметалото си върху острите, натрошени глинени парчета, пръснати отгоре на стената. После внимателно премина по наметалото през цялата й дебелина и скочи в градината. Оттам се чу уплашен вик, заглушен почти моментално. С трясък от вдигането на тежки лостове, портата зейна.

Албанус влезе, без да хвърли поглед към пазача, който се виждаше — проснат по корем на земята сред локва кръв — в светлината, процеждаща се от къщичката до портата.

Вегенций разпореди още двама войника да останат пред портата. Останалите последваха лорда с ястребовото лице през великолепната градина към самия палат с матови колони и корнизи, изработени в сложен порядък; изкачиха широките мраморни стълби до просторен портал. Някои изтичаха напред и с грохот изблъскаха вътрешните врати, окачени върху панти от бронз.