Перфектният удар [bg]

— Ти си само на четиринайсет, а вече си толкова зряла.

— Не и ако се има предвид какво съм преживяла. Много бих искала да не е така.

— Разбирам те — кимна Роби и я погледна. — Вече сме окей, нали?

— Натам вървят нещата… Уил.

Роби се усмихна и надникна в огледалото за обратно виждане. Вниманието му беше привлечено не от колата зад тях, а от следващата.

— Какво има?

Той обърна глава настрани и срещна втренчения поглед на Джули.

— Това изражение ми е познато — каза тя. — Зад нас има някой, който не трябва да бъде там, нали?

Роби съобразяваше с максимална бързина. Не, беше невъзможно! Нямаше начин! Но всъщност защо не? Всичко случило се дотук беше абсолютно непредсказуемо.

Проблемът беше очевиден, защото Джули беше с него. Ако я свалеше някъде, щеше да я изложи на опасност. Ако я задържеше при себе си, опасността можеше да се окаже още по-голяма.

Отново я погледна и вероятно й предаде безпокойството си.

— Плашиш ме, когато си нервен — прошепна тя. — Какво става?

— Трябваше да се вслушам в интуицията си и да те оставя на мира — каза той. — Не биваше да те търся!

Тя понечи да се обърне, но той я спря.

— Недей! Така ще разберат, че сме ги усетили!

— Какво правим тогава?

— Продължаваме да се движим нормално.

— Само толкова? Това ли е планът?

— Караме си по пътя, докато нещо не ни принуди да спрем.

— И тогава?

— Тогава трябва да разберем какво се случва.

Той стисна волана и погледна в огледалото. Колата си беше там. И също се движеше нормално. Възможно бе да е сбъркал, но дълбоко в себе си знаеше, че не е така. Прекалено дълго се беше занимавал с тези неща.

И тъй, кой го следеше? Неговите хора или някой друг? И какво щеше да се случи, ако наистина се окажеше друг?

Например Джесика Рийл. Това би означавало пренебрегване на всички правила в наръчника. Но може би тя беше избрала тъкмо тази тактика. Нарушаването на правилата те прави непредсказуем.

Е, хубаво, въздъхна той. И аз мога да играя тази игра.