Дяволът държи свещта [bg]

Конрад. Късно е.

Думите звучаха кристално ясно до ухото му. Често седеше под една лампа с ръкоделието си. Бе невъзможно да протестира: „Не искам да си лягам“. Тя щеше да избухне в смях. Изправяше се бавно, хващаше го за ръка и го водеше на втория етаж, където бе леглото му. Как е възможно такова дребно, слабо и мило същество да има такава власт над него! Но тя винаги го правеше с любов, за негово добро. Никога не се бе съмнявал в това. Повдигна глава и я погледна. Помисли си, че е красива, винаги е била. Дори и сега. Ако изглеждаше сърдита, то вероятно се дължеше на факта, че стои пред вратите на рая и се взира в нещо прекалено голямо, което я кара да се чувства резервирана. Иначе винаги владееше ситуацията. „Но нали аз не съм вярващ“, сети се той. Намираше се в извънредно положение, като на потъващ кораб. Бавно се наведе над леглото. Ръцете й не бяха студени, не бяха и топли, само страшно сухи.

— Мамо — изрече тихо.

Толкова беше странна мисълта, че ще произнесе тази дума на глас и никога вече няма да получи отговор. Облегна се отново в стола и си помисли, че трябва да се прибере. Изправи се, но остави стола на мястото му, сякаш за да й прави компания. Погледът му попадна отново на часовника: 00:52. Пресметна наум. Седем минути. Толкова й отдели като благодарност за всичко. Седем минути за цял един живот. Останете колкото намерите за добре. Започна да трепери. Стоеше с рамене, превити от срам. Обърна се и се върна до леглото. Седна на ръба. Взе слабите ръце и ги стисна силно. И продължително.