Приемане [bg]

След шест месеца ще можеш да се върнеш в „Съдърн Рийч“. Никой там няма да знае защо си отсъствала толкова дълго и Грейс няма да им каже; обещава, че междувременно ще ги натиска толкова здраво, че „няма да имат време да мислят за това“.

Докато седиш вкъщи и чакаш времето да мине, си представяш Грейс като висока, строга чернокожа жена в бяла престилка и тривърха генералска шапка, хванала сабя с изпъната ръка, застанала по някаква причина на носа на гребна лодка, пресичаща стратегически важна река. Как ли ще се почувства, когато дойде време да свали шапката, да остави лодката, да ти върне властта?

Една-единствена неясна мисъл през повечето вечери, след посещение при лекаря или пазаруването на храна: в кой свят всъщност живея? В онзи, в който чуваш писъците на Уитби във фара, преплетени с писъците от първата експедиция, или онзи, в който редиш консервите със супа в шкафа. Можеш ли да съществуваш и в двата? Искаш ли? Когато Грейс се обади да пита как я караш, дали да отговориш: „Както обикновено“ или „Ужасно, все едно отново и отново без нужда правя аутопсии“?

Седиш на бара в „Чипърс“ — не е ли същото, както преди? Още повече че сега имаш повече време. Брокерката често се навърта тук. Постоянно говори — за пътуването си на север при роднини, за филм, който е гледала, за местна политика. Понякога ветеранът с неизменната бира в ръка подмята отдавнашен спомен за децата си в опит също да участва в разговора.

Докато Брокерката и пияницата си приказват покрай и през теб, ти кимаш, сякаш знаеш за какво говорят, сякаш се чувстваш свързана с тях, макар всъщност да виждаш само два насложени образа на пазача на фара, които казват едно и също в различни моменти, на две различни версии на теб самата. Едната в мрак, другата — в светлина.

— Мислиш за собствените си деца, нали? — казва Брокерката. — Виждам го.