Вътрешният кръг [bg]

— Не! — изкрещя Мейсън.

— За петнайсет минути въздухът ви ще свърши. Ще си поговорим отново след шестнайсет.

— Не!

Мейсън с ужас видя как светлината изчезва и чу как нещо изщрака в горния край на тръбата. Започна да крещи като луд и да блъска с ръце и крака по капака на ковчега.

— Изразходвате кислорода си твърде бързо, мистър Мейсън — прозвуча гласът в слушалката. — Мисля, че ще свърши за по-малко от петнайсет минути. Ако карате така, едва ли ще ви стигне за повече от тринайсет. Можете ли да задържите дъх за три минути? Нали не сте пушач?

Тя прекрасно знаеше, че е точно обратното.

Пленникът направи опит да спре да диша и да овладее паниката, а Ема го наблюдаваше на екрана на малък монитор, свързан с портативна камера посредством тънък оптичен кабел. Би могла дори да запише последните мигове на жертвата си. Тя изключи микрофона и се обърна към приятелката си.

— Свършила си добра работа, Сам.

Намираха се в гараж под наем, отстоящ на три километра от офиса на Мейсън. Седяха на пластмасови градински столове, разположени от двете страни на ковчега. Миризмата на пръст, която бе усетил пленникът, идваше от един влажен чим, поставен непосредствено до въздухопровода. Всичко тук бе дело на Саманта: ковчегът, тръбата за дишане, видеоапаратурата и системата за комуникация.

— Не беше трудно — отвърна тя. — Разполагах с всичко на склад, без, разбира се, да броим сандъка.

Макар че официално се беше оттеглила от държавна служба, Саманта продължаваше да върши услуги за определени агенции и стари приятели, нуждаещи се от апаратура за специално наблюдение.

— Много съм впечатлена — кимна Ема и посегна към термоса в краката си. — Искаш ли кафе?

— О, с удоволствие.

Приличаха на две стари приятелки, радостни, че се срещат. Удоволствието им се нарушаваше единствено от приглушените звуци, идващи от ковчега.

— Как е Ричард? — подхвърли Ема, имайки предвид съпруга на Саманта.

— В момента е луд по риболова с мухарка — усмихна се Сам. — Нали го знаеш какъв е. Захване ли се с нещо, край — друго не го интересува. От два месеца насам обикаляме реки, езера и развъдници за бобри.

— Е, мъжете могат да имат и доста по-лошо хоби от риболова с мухарка — успокоително рече Ема.

— Като тоя задник — кимна Саманта и хвърли поглед към ковчега.

Ема направи справка с часовника си. Разполагаха с още десет минути. Извърна очи към монитора, надявайки се, че копелето няма да получи инфаркт.

— А внучката? — попита тя.