Повикът на ангела [bg]

Мадлин паркира колата си пред „Черният лебед“, ирландският пъб, който принадлежеше на фамилията Дойл от няколко поколения.

Чийтъм Бридж беше малък анклав с под десет хиляди жители, на три километра североизточно от центъра на Манчестър. Някога предимно ирландски, старият индустриален квартал беше преживял последователната миграция на индийци, антилци, пакистанци, африканци и в по-ново време на преселници от Източна Европа. Това етническо разнообразие пораждаше странно смесване на културите, но беше също така в основата на смъртоносна и безмилостна война между банди. Действията на полицията бяха трудни, а равнището на престъпността чудовищно.

Едва влязла в пъба, Мадлин беше приветствана от ироничен глас:

— Здравей, Мади! Ти все още имаш най-хубавото малко дупенце от цялата полиция на Манчестър!

Тя се обърна, за да види в дъното на заведението Дани Дойл, облегнал се на бара пред чаша тъмна бира, която той вдигна в посока към нея. Беше заобиколен от телохранителите си, които с цяло гърло се засмяха на шегата.

— Здравей, Даниел! — каза тя и се приближи. — Отдавна не сме се виждали.

Дани „Дъб“103 Дойл беше шеф на един от най-могъщите кланове в подземния свят на Манчестър. Кръстникът на семейна криминална династия, която властваше от петдесет години над поквареното кралство Чийтъм Бридж. На трийсет и четири години, той беше пребивавал няколко пъти в затвора и съдебното му досие беше дълго като ръка: измъчвания, трафик на наркотици, въоръжени нападения, пране на пари, продажба на бели робини, проявена агресия срещу полицаи…

Дани беше жесток човек, способен да разпъне на кръст върху билярдната маса шефа на вражески клан. С брат си и с бандата „Дъб“ беше избил двайсетина души, най-често измъчвайки ги с изключителна жестокост.

— Ще пийнеш ли една бира? — предложи той.

— Предпочитам чаша бордо — отговори Мадлин. — Твоята отвратителна „Гинес“ ме кара да драйфам.

Учуден шепот плъзна сред вярната гвардия на Дойл. Никой не си позволяваше да му говори с този тон и още по-малко жена. Мадлин презрително измери с поглед обкръжението на боса. Това беше смесица от горили и от жалки типове, които прекалено често бяха гледали „Белязаният“ и „Кръстникът“. Опитваха се да имитират позите и репликите, но със стойката им на дървеняци и с просташкия им диалект те никога не можеха да достигнат класата на Корлеоне.