Повикът на ангела [bg]

Но Мадлин не вярваше в този сценарий. Алис изглеждаше интелигентно и организирано момиче. Да се чупи от града? Добре. Но къде да отиде? С кого? Какво да прави?

Тя използва фаса, за да запали нова цигара.

Стаята на Алис беше съживила спомените от собствената й история. Както 99% от отрасналите в квартала деца Мадлин беше преживяла хаотично детство между изпадаща в депресии майка и баща, вкопчен в бутилката. Когато поотрасна, се закле да избяга от клоаката, да опита шансовете си другаде. Голямата й мечта беше един ден да живее в Париж! Беше добра ученичка и издържа изпитите си за следване на право, след това реалността на квартала я сграбчи отново и тя влезе в полицията, изкачвайки малко по малко стъпалата в йерархията, но същевременно оставайки плътно свързана със сивотата и тъгата на Чийтъм Бридж.

Тя не се оплакваше от съдбата си, напротив. Харесваше работата си, защото имаше смисъл: да не позволяваш на престъпниците да рушат, да помагаш на семействата да се почувстват по-спокойни в скръбта, като откриваш убийците на техните близки, понякога и да спасяваш животи. Естествено, никак не беше лесно. Тук, както и навсякъде другаде, голямо притеснение измъчваше полицаите. Те не само че не се чувстваха уважавани, но статутът им предизвикваше псувни и заплахи. Такава беше всеобщата действителност, но нещата се усещаха още по-ясно в квартал като Чийтъм Бридж. Наранени колеги криеха професията си от съседите и изискваха от децата си да сторят същото в училище. Хората обичаха ченгетата в телевизионните сериали, но заплюваха тези, които работеха в махалата им… Така че трябваше да се свиква с всекидневния стрес, да се търпи враждебността на населението и липсата на интерес от страна на началството. Да не се учудваш, когато замерят колата ти с камъни и да се примиряваш с остарялата техника: някои брички дори нямаха радио, а компютрите бяха „Пентиум II“…

На моменти беше тежко. Дълбоко вътре в себе си преживявате абсурдността на смъртните инциденти, страданията на битите жени, ужаса на прелъстените деца, болката на семействата на жертвите.

Ако се отдадяха на мрачни мисли и непрестанно живееха в напрежение, някои накрая не издържаха. Миналата година един полицай от нейния отряд беше изтрещял и без видима причина уби дребен бандит при задържането му; преди шест месеца млада стажантка се самоуби в полицейското управление със служебното си оръжие.

За разлика от много свои колеги Мадлин не беше разочарована, не изпадаше в депресии. Тя драговолно остана в „трудния“ квартал, за да порасне по-бързо в йерархията. Нито „старите кокали“, нито новопостъпилите се застояваха тук. Така се откриваха перспективи за кариера… В течение на годините тя си беше спечелила специална позиция, както и известна самостоятелност — това й позволяваше да разследва най-интересните случаи, които бяха и най-мрачни, и най-кървави.