Повикът на ангела [bg]

— Лично удовлетворение, индулгенция от Бога за някои от твоите действия, един вид изкупване…

Той леко се засмя.

— И по-сериозно?

За да си даде смелост, Мадлин отпи дълга глътка вино. Беше се подготвила за търговската сделка. Дойл не даваше нищо без нищо и затова тя дойде да се срещне с него като последна надежда.

— От няколко седмици едно пиленце ни осведомява за твоите планове… — започна тя.

Дойл тръсна глава.

— Твърдиш, че в моя екип има къртица ли? Ти блъфираш.

— То ни предупреди за въоръженото нападение на фургона на Бътерфлай Банк, което си подготвил, за идния петък…

Дойл остана невъзмутим.

— Ако ти помогна, ще ми снесеш ли името му?

Мадлин се сви на стола си.

— И дума да не става, прекалено много ти казах. Оправяй се и изхвърли певеца със собствени средства.

— Приемаш да компрометираш репутацията си, идвайки да искаш помощ от мен, но не си готова да си измърсиш ръцете докрай, така ли?

— Даниел, моля те… Ако ти дам името на този тип, ще е мъртъв, преди да се свечери.

— Няма съмнение — отговори той и я погледна с обич, смесена с упрек.

Те бяха свързани по странен начин. Освен нея никой никога не го беше наричал „Даниел“, и той беше сигурен, че тя не позволява на много хора да се обръщат към нея с „Мади“.

— Полумерки при това положение не може да има. Или се хвърляш да спасяваш хлапачката, или отказваш да се намокриш. Ти решаваш.

— Не ми оставяш никакъв избор.

— „Винаги имаме избор. Ние дори сме сумата от нашите избори.“ В коя книга бяха тези думи? В един от романите, които ти ми изпрати по време на първия ми престой в затвора.

Пред хората си Даниел се правеше на невеж, но съвсем не беше така. Противно на брат си, той се интересуваше от изкуство и преди да го вкарат в пандиза, започна да следва икономика и мениджмънт първо в Лондон, а след това в университета в Калифорния.

Мадлин извади сгъната на четири хартийка от джоба на джинсите си и я подаде на Дойл.

— Окей, ето името на твоя издайник — рече тя.

Стана, за да си тръгне от пъба.

— Остани още пет минути — помоли той и я задържа за ръката.

Но тя се освободи от докосването му. Тогава, за да бъде с него още малко, той извади запалка от джоба си и запали хартията, без да прочете съдържанието.

— Добре, ти спечели.

Тя прие да седне пак и той й поднесе нова чаша вино.

— Защо не напусна този шибан Манчестър? — попита я и си запали цигара. — Винаги си казвала, че искаш да живееш в Париж.

— Ами ти, защо не остана в Съединените щати? Тези агенции за недвижими имоти и ресторантите, които купи в Лос Анджелес, за какво ти служат? За пране на пари ли?

Той избегна въпроса и рече:

— Искаше да отвориш магазин за цветя…