Древни брегове [bg]

— О-о, я виж колко хора са се събрали долу! — извика Сейл.

Бяха наистина много, даже прекалено много. Навсякъде се виждаха дребни човешки фигурки, а паркингът беше задръстен с коли.

— Предполагам, че са надошли любопитни — въздъхна той.

Сейл наклони и започна голям, плавен завой.

— Според мен това е само началото — каза тя. — Ще бъде разумно от ваша страна, ако започнете да мислите за неща като контрол над големи тълпи и повишени мерки за сигурност. — Извади бинокъл от отделението за инструменти и го вдигна пред очите си в посока на стълпотворението върху хребета. — Според мен хората ви в момента просто не могат да работят.

Макс посегна към телефона, но Сейл го спря с докосване по китката.

— Защо не го направим лично? Нямаш представа колко ми се иска да го разгледам.

Свали бинокъла и натисна щурвала напред. Самолетът започна да се спуска.

— Само не ми казвай, че ще кацнеш там! — изумено я погледна Макс. — Няколко километра източно има летище.

— Това ли е пътят? — попита го тя и посочи.

Двулентовото шосе за Форт Мокси изглеждаше задръстено с коли.

— Да.

— Не, нямаме време да се влачим с часове из задръствания. Виж какво, Макс, не знам какво не бих дала, за да видя с очите си истинско НЛО. Ти познаваш терена долу. Имаш ли възражения?

Плоското било на хребета бе дълго около две хиляди метра. Беше равно, по него не се виждаха дървета, а вятърът бе издухал снега.

— Имаш силен страничен вятър — предупреди я той.

Тя погледна към короните на дърветата отстрани и не се впечатли.

— Под двайсет възела. Никакъв проблем за „Бетси“.

— Е, щом е така — не намери какво друго да каже Макс. Тонът му я накара да се засмее.

— Не се безпокой, Макс. Ако някой започне да се кара, ще им кажа, че през цялото време си се опитвал да ме спреш.

Десет минути по-късно Сейл приземи машината с такава лекота, че дори кафето в чашите им не се разля. Всички се обърнаха да гледат, докато кацаха и рулираха по-близо до площадката на разкопките. Когато Макс отвори вратата, долу го посрещна Ласкър.

— Трябваше да се досетя, че си ти — каза той. Преди да може да допълни нещо друго видя Сейл и на лицето му се изписа все същото глупаво изражение, което се изписваше на лицата на мъжете, видели я за пръв път.

— Сейл — обърна се към нея Макс, — това е Том Ласкър. Нашият неофициален шеф.

Те се здрависаха.

Около тях гъмжеше от зяпачи и туристи. Дошлите бяха завързали разговори с работниците, бяха блокирали мостчетата над траншеята и пречеха по всевъзможни начини. Много от тях стояха в опасна близост до трапа, а други неразумно бяха застанали на самия ръб на пропастта.

— Ще трябва да направим нещо — замислено отбеляза Макс.