Четвъртото измерение [Factoring Humanity - bg]
- Автор: Сойер Роберт Джеймс
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща „Пан“
- ISBN: 954-657-261-6
- Переводчик: Николина Николова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Четвъртото измерение [Factoring Humanity - bg]». Краткое содержание книги:
«Четвъртото измерение» е най-завладяващия роман на Робърт Дж. Сойер, който му носи най-високата парична награда за научна фантастика — Premio UPC.
Кайл нямаше особено желание да й я върне.
— На нея е само обществения ключ — усмихна се Чикаматсу. — Без фактическото послание от извънземните тя е безполезна.
Кайл се поколеба известно време, после подаде пластмасовата дискета, влажна от потта на дланта му.
Чикаматсу я избърса в една кърпичка и я прибра в чантата си.
— Благодаря ви — каза тя. — О, и един съвет — подозирам, че не сме единствените, които са наясно за вашите изследвания.
Кайл разпери ръце и се опита да прозвучи весело:
— Тогава може би трябва да изчакам най-доброто предложение.
Чикаматсу вече беше до вратата.
— Не мисля, че ще ви харесат предложенията, които другите правят.
И излезе.
15.
Телефонът в офиса на Хедър иззвъня. Тя хвърли поглед на дисплея; беше вътрешно обаждане от Университета на Торонто. Въздъхна с облекчение: вече й бе дотегнало от медиите. Но като че ли и те се бяха отдръпнали от нея; прекратяването на извънземните послания вече беше стара новина и изглежда репортерите малко по малко я оставяха на мира. Хедър вдигна слушалката.
— Ало?
— Здравей, Хедър. Тук е Пол Коменски от ПК лабораторията.
— Здравей, Пол.
— Радвам се да те чуя.
— Аз също, благодаря.
Тишина, а после:
— Аз, а… вече съм готов с веществата, които ме помоли да забъркам.
— Това е страхотно! Благодаря ти.
— Да. Субстратът не е нещо особено, по същество е просто полистирин. За другия материал обаче бях прав. Той е течност при стайна температура, но наистина изсъхва — превръща се в тънък кристален филм.
— Така ли?
— И той е пиезоелектричен.
— Пи… пи… какво?
— Пиезоелектричен. Това означава, че когато го поставим под напрежение, той генерира електричество.
— Наистина ли?
— Не много силно, но осезателно.
— Фантастично!
— Всъщност не е чак толкова необичайно; това често се среща при различни минерали. Но не го очаквах. Кристалите, в които се превръща това вещество при изсъхване, в действителност са подобни на специален вид пиезоелектричен кристал, който може да се деформира — т.е. да променя формата си — в десет пъти по-голяма степен в сравнение със стандартните пиезоелектрични кристали.
— Пиезоелектричен — тихо каза Хедър. Тя набра думата на своя електронен бележник. — Бях чела някъде за това, но не се сещам къде. Както и да е, вече ще можеш ли да направиш плочките?
— Разбира се.
— Колко време ще отнеме?
— Целият процес? Около един ден.
— Само толкова?
— Само толкова.
— Ще го направиш ли за мен?
— Разбира се. — Той замълча. — Но защо не наминеш? Искам да ти покажа апаратурата, да се увериш, че ще произведе точно каквото искаш. След това ще стартираме процеса, а после може да обядваме някъде?
Хедър се поколеба за миг, но след това се съгласи:
— Добре, защо не. Тръгвам.
Производственото съоръжение беше просто.
На пода в лабораторията на Пол Коменски лежеше панел от субстратния материал с размери на страните от около три метра; още два такива панела бяха облегнати на стената, като стигаха почти до тавана.
Субстратът беше тъмнозелен. А в горния му край имаше малък робот, с големина на кутия за обувки, в задната част на който беше прикачен цилиндричен резервоар.
Хедър стоеше до Пол. Мониторът на един компютър зад него показваше дванадесетото радиопослание — първото след уроците по основна математика и химия.
— След малко ще задействаме робота — каза Пол — и той ще започне да се движи по повърхността на субстрата. Виждаш ли резервоара? В него е вторият химикал — течността. Роботът ще го нанася по схемата върху монитора, там. После ще използва лазер, за да изреже плочката от субстрата. След това ще преобърне плочката и ще нанесе боята върху другата страна; настроил съм го да прави това винаги в една и съща посока, така че ако субстратът беше прозрачен, схемата отдолу щеше да съвпада съвсем точно с горната. След това ще използва един от своите манипулатори, за да постави плочката в онези кутии, ей там.
Той натисна един бутон и роботът започна да работи точно според описанието му като изкара правоъгълна плочка с размери около десет на петнадесет сантиметра. Хедър се засмя.
— Ще му трябва около един ден, за да изреже плочките и когато е готово, всички те ще бъдат подредени по реда, в който трябва да бъдат сглобени, в кутиите.
— Какво ще стане, ако изпусна някоя кутия?
Коменски се засмя.
— Знаеш ли, това се случи веднъж с моя по-голям брат. Първият му компютърен курс беше в гимназията през ранните години на седемдесетте. Тогава всичко са правили върху перфорирани карти. Той написва програма, която да отпечатва образа на Фара Фосет — спомняш ли си я? Всичко е било направено чрез печатани характеристики — звездички, доларови знаци, наклонени черти — наподобяващи полутонова фотография, ако я гледаш отдалече. Месеци наред работил върху това и накрая изпуснал проклетата кутия с картите и те напълно се объркали. — Той сви рамене. — Все пак, роботът поставя малки серийни номера върху стикери на гърба на всяка плочка. Те се залепват с пощенско лепило — ако решиш по-късно да ги махнеш, лесно ще се отлепят.