Хари Потър и Орденът на феникса

— Нима си роднина със семейство Малфой!

— Всички семейства на чистокръвни са свързани помежду си — потвърди Сириус. — Ако разрешаваш на синовете и дъщерите си да се женят само за чистокръвни, изборът е крайно ограничен — останали сме шепа хора. Ние с Моли сме роднини по сватовство, докато Артър ми се пада нещо като син на мой втори братовчед. Но няма смисъл да ги търсиш тук… ако има семейство, състоящо се от куп изменници на рода, то това е Уизли.

Ала Хари вече гледаше името отляво на дупката, прогорена върху Андромеда: Белатрикс Блек, съединена с двойна чертичка с Родолфус Лестранж.

— Лестранж ли?… — рече на глас момчето.

Името му се стори познато и макар че в началото не се сети откъде, веднага го присви под лъжичката.

— Съпрузите Лестранж са в Азкабан — бе твърде лаконичен Сириус.

Хари го погледна заинтригувано.

— Белатрикс и мъжът й Родолфус бяха вкарани в затвора заедно с Барти Крауч младши — поясни кръстникът му със същия безцеремонен тон. — Заедно с тях зад решетките се озова и братът на Родолфус — Рабастан.

Сега вече Хари си спомни. Беше виждал Белатрикс Лестранж вътре в мислоема на Дъмбълдор, онзи чудат съсъд, където човек можеше да си държи мислите и спомените: висока смугла жена с подпухнали клепачи, която на процеса срещу нея бе заявила, че продължавала да е вярна до гроб на Лорд Волдемор, че се гордеела, задето след падането му се помъчила да го издири, и че била убедена как един ден ще бъде възнаградена за своята преданост.

— Никога не си споменавал, че ти е…

— Какво значение има, че ми е братовчедка — сопна се Сириус. — Лично аз не ги смятам за свои роднини. А точно тая не ми е никаква. Не съм я виждал, откакто бях на твоите години, ако не броим, че я зърнах, когато я доведоха в Азкабан. Ти какво си мислиш, че се гордея с такава роднина ли?

— Извинявай — побърза да каже Хари, — не исках да… просто бях изненадан, това е.

— Няма нищо, не се извинявай — промърмори Сириус. Бръкна дълбоко в джобовете си и обърна гръб на гоблена. — Никак не ми е приятно отново да съм тук — рече той и погледна към другия край на всекидневната. — И през ум не ми е минавало, че някога пак ще се окажа затворен в тази къща.

Хари му влизаше напълно в положението. Знаеше как би се почувствал, ако някой ден, когато порасне и се надява, че завинаги е оставил зад гърба си «Привит Драйв» номер четири, му се наложи да се върне и да живее там.

— Тук, разбира се, е тъкмо като за щабквартира — допълни Сириус. — Докато е живял в къщата, баща ми я е подсигурил с всички защити, познати в магьосническия свят. Неотбележима е, мъгълите не могат да я намерят… не че би им се искало кой знае колко… а сега, откакто и Дъмбълдор взе предпазни мерки, едва ли някъде ще откриеш по-безопасно място. Той е Пазител на тайната в Ордена и никой не може да открие щабквартирата, ако Дъмбълдор лично не му посочи местоположението й… Оная бележка, която Муди ти е показал снощи, беше именно от директора — Сириус се засмя отривисто, сякаш излая куче. — Само ако родителите ми можеха да разберат отнякъде за какво се използва сега техният дом… е, покрай портрета на майка ми имаш бегла представа… — Той се свъси и въздъхна тежко. — Ще ми дойде добре, ако мога от време на време да излизам и да върша нещо полезно. Помолих Дъмбълдор да те придружа на заседанието в министерството… като Смърки, разбира се, за морална подкрепа, какво ще кажеш?