Дявол в синя рокля
- Автор: Мосли Уолтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дявол в синя рокля». Краткое содержание книги:
Ърнест точеше бръснача по кожения колан покрай ушите ми когато на прага застана Джаксън Блу.
— Здравейте, Ърнест, Ийзи — поздрави той.
— Здравей, Джаксън — отвърнах.
— Лени е тук, Блу — предупреди го Ърнест.
Хвърлих поглед към Лени. Той беше дебел мъж, седнал на колене както си беше в работните дрехи на градинар и бяла бояджийска шапка. Беше захапал угарката на пура и хвърляше кръвнишки погледи към Блу.
— Кажи на тоя мършав педал да си обира крушите оттук, Ърни. Ще го пречукам този кучи син. Хич не се майтапя — предупреди Лени.
— Той не ти се бърка в работите, Лени. Гледай си играта или изчезвай от заведението ми.
Едно хубаво нещо с бръснарите беше, че те винаги имаха дузина остри бръсначи под ръка, с които да въдворяват ред в бръснарниците си.
— Какво му става на Лени? — попитах.
— Просто е глупак — каза Ърнест. — Това е. Джаксън е същият.
— Какво се е случило?
Джаксън беше дребен човечец с много тъмна кожа. Беше толкова черен, че кожата му блестеше със синкав отблясък на силно слънце. Той се свиваше и извиваше белтъците си на вратата.
— Приятелката на Лени, нали я знаеш, Елба, отново го зарязала — каза Ърнест.
— Да? — Чудех се как да завъртя разговора към Франк Грийн.
— И после почна да се навърта около Джаксън само за да влуди Лени.
Джаксън беше забил поглед в пода. Носеше хлабав син костюм на райета и дребна кафява филцова шапка.
— Наистина ли?
— Да, Изи. И да знаеш, на Джаксън му изскачат ангелите веднага само като му намигне.
— Не съм си имал работа с нея. Тя само го лъже за това. — нацупи се Джаксън.
— Значи според теб завареният ми брат също ме лъже, а? — Лени се бе появил точно до нас. Напомняше силно на сцена от комедиен филм, защото Джаксън беше уплашен, като куче притиснато в ъгъл, а Лени, с провисналото си над колана шкембе напомняше на едър пес готов да го връхлети.
— Назад! — изкрещя Ърни, заставайки между двамата, като ги разблъска. — Всеки човек може да дойде да се подстриже при мен без да се бие.
— Тоя дребен алкохолизиран боклук трябва да даде обяснение за Елба, Ърни.
— Той няма да го направи тук. Кълна се, че ще трябва да се биеш с мен, ако искаш да стигнеш до Джаксън, а ти добре знаеш, че не си струва риска.
В този момент си спомних как понякога изкарваше парите си Джаксън.
Лени посегна към Джаксън, но дребният човечец пъргаво се скри зад Ърнест, който стоеше непоклатим като скала.
— Върви да си играеш играта докато кръвта ти тече все още из вените ти, авер — каза той, като после измъкна един прав бръснач от джоба на синята си манта.
— Нямаш никакво право да ме заплашваш, Ърни. Аз не съм някакъв отпадък, та всеки да ме подритва както му скимне. — Той въртеше глава, като се мъчеше да види Джаксън зад гърба на бръснаря.
Започнах да се изнервям от развоя на скандала и свалих хавлията от врата си, като обърсах пяната с нея.
— Слушай ме добре, Лени. Пречиш на бизнеса ми и тревожиш клиента ми, братко. — Ърни заби пръст като железопътна траверса в шкембето на Лени. — Или се връщаш на играта си и или ще те разпоря. Не се майтапя.
Всеки, който познаваше Ърнест, знаеше, че това беше последното му предупреждение. За да бъдеше човек бръснар, бяха нужни и смелост и решителност, защото заведението му обикновено се превръщаше в център на бизнеса на местния квартал. Картоиграчи, играчи на незаконна лотария, и всички останали видове незаконен бизнес се събираха в бръснарницата. Тя беше нещо като социален клуб. А всеки социален клуб има нужда от порядък, за да вървят нещата.
Лени навири предизвикателно брадичка и размърда плещите си, след което направи няколко крачи заднишком.
Станах от стола и отброих няколко монети върху плота.
— Ето, Ърни — казах.
Ърни кимна към мен, но беше прекалено зает с Лени, за да ме погледне.
— Защо не се разделим — обърнах се към свития Джаксън. Всеки път, когато Джаксън биваше притеснен, той се улавяше за онази си работа; в момента я мачкаше здраво.
— Разбира се, Изи, мисля, че Ърни оправи нещата.
Завихме зад първия ъгъл, до който се добрахме, и после поехме по улицата на половин квартал от бръснарницата. Ако Лени се канеше да хукне подир нас, той трябваше да се потруди доста, докато ни открие.
Не успя да ни открие, но когато минавахме по Мериуедър Лейн някой ни извика:
— Лени!
Беше Зепо. Залюшка се след нас подобно на човек с невидими патерици. На всяка стъпка се накланяше опасно и аха-аха да тупне на земята, но в този момент правеше следващата стъпка и нещата се оправяха до следващото залитане.