Ланселот, рицарят на каруцата

и само й подхвърли вяло по-късно срещата да стане, за миговете й мечтани да търси по-добри места, пристанища на нежността, и никой да не ги усети. А кралят Ланселот почете, нарадва му се и му рече: «Приятелю, аз слушах вече за вас приятни новини и неведнъж ме осени голяма радост. Но къде ли, дивих се, из кои предели се губихте тъй чудновато! И цяла зима, цяло лято разпращах рицари добри, но ни един не ви откри.» «Накратко вам, прекрасни сир, да кажа мога най-подир, че бях насила задържан. Да, хвърли ме Мелеаган, измамник подъл, във затвора, след като всички наши хора освободени бяха. Там ме тури за позор и срам във кула край морето. В нея зазидаха ме да живея. До днес да страдам в таз тъмница, ако не бе една девица. Аз на предишната страдалка направил бях услуга малка, услуга дребна, за която се отблагодари богато: тя чест голяма ми оказа. А и на тоз, когото мразя, понеже той позор и срам безкрайни ми навлече там, отплата също му глася, без да отлагам, начаса. Щом дойде, ще си я получи, каквото да върти и суче, наблизо е и аз го чакам. Готов съм, няма да протакам. Не ще се отърве от мен.» Тогава рече му Говен: «Молбата ми към вас е лека: дълга ви към ищеца нека, приятелю, да върна аз. На коня вече съм от час и както виждате, готов. С приятелската си любов днес този дар ми направете.» Отвърна му, че даже двете очи извадил би си той, откаже ли се от двубой. Закле се: дойде ли мига, ще си му върне сам дълга, тъй както дума беше дал. Говен най-после бе разбрал, че няма тук какво да каже. Свали си ризницата, даже оръжията махна тоже. Тогава Ланселот си сложи доспехите, и то веднага. Помисли, че ще му избяга часа дългът да се плати. Не би могъл да си прости.. Мелеаган бе просто смаян и гледаше почти отчаян: това пък чудо откъде е? За малко да не полудее, ума да си загуби чак. «Комай — си рече — бях глупак, дойдох, а трябваше да ида при кулата и там да видя стои ли в тъмния й ъгъл тоз, който днес ме е излъгал. Но там защо да ходя, боже? Защо да мисля аз, че може да се измъкне някой път? И здрав не беше ли зидът, а и не бе ли без прозорец? Оттам през оня тесен прорез не би излязъл и насън, не го ли улеснят отвън. А може би са го открили. Зидът се е пропукал или са рухнали стените, но той би пострадал с тях ведно, пребит и смазан, и убог. Да ми помага още бог, да беше паднал, би умрял. Зидът да се порути цял, ще трябва и морето цяло нанейде да се е изляло, не би останала могила под разрушителната сила. Не е излязъл той така, помогнала му е ръка, не може да хвърчи, признавам. От туй направо побеснявам. Навън е той, какво да сторя. Да бях опазил аз затвора, не би успял — бе най-добре — дотука да се добере. Но стига вайкане и гняв! Да, селянина май е прав да каже истината стара: в яхъра кон не се затваря, изведен ли е на кушия. Аз пред срама не ще се скрия, изложен ще съм на обиди и да търпя, каквото иде. Но да понасям, да си трая? Ще се държа, и то докрая, и ще му дам да разбере, помогне ли ми бог добре.» И тръгна, сякаш бе с крила, едничко нещо пожела: да влязат двамата в двубой. И стана както иска той — и Ланселот, в ръка с юзди, решил бе да го победи. Преди за бой да се разпалят, пред всички нареди им кралят да слязат под самата кула, що с хубост беше се прочула, й както каза, тъй и стана — а там се ширеше поляна. И кралят, без да се стърпи, мъже, жени, деца, тълпи — запътиха се всички. Горе стои прозорец до прозорец със дами, деви и народ — да гледат всички Ланселот.