Ланселот, рицарят на каруцата

у крал Артур, сеньора мил и драг, не съм отдавна бил. И работа се насъбра. И тъй, приятелко добра, с любов ви моля, позволете да тръгна, и не ме корете за драговолния хомот.“ „Добри ми, скъпи Ланселот, съгласна съм, защото днес за вашето добро и чест милея аз и тук, и там.“ Чудесен кон, такъв не знам, му даде, оседлан за бой. Отгоре му се метна той за миг един — и само как на стремето не сложи крак! И сбогом, както тъй стояха, един на друг си пожелаха. И тръгна Ланселот на път: с препълнена от радост гръд, че даже и да вложа страст, не мога я описа аз, загдето от ужасен плен най-после бе освободен. И пътем често си повтаря, че в лош час вътре там го вкара, предателят, петнящ рода си. Измамен, има да се въси. „Излязох, в яд да се обеси.“ В сърцето божие закле се» в създателя на тоя свят: за златото на всеки град от Вавилон, та чак до Ганд,62 ако държи Мелеаган в ръцете си, се обзалага — не ще го пусне да избяга. Че стори му и зло, и срам. Нещата по света голям въртят се като колело — Мелеаган, самото зло, което бе решил да смаже, във този ден да вземе даже да дойде непоканен в двора. Поиска той от кралски хора да види монсеньор Говен И го разпита него ден за Лаиселот, изменник черен, видян ли е или намерен, като че нищичко не знае. Пък и не знаеше, това е, но вярваше си той блажено. Говен му каза откровено: от него още няма вест. «Добре, че тук сте вие днес — Мелеаган му каза, — впрочем двубоя нека да насрочим, омръзна ми да чакам вече.» «Съгласен съм — Говен му рече, и ако е угодно богу, не ще е чакането много. С вас ще се разплатим накрая. На зарове ако играя и по-големи са числата, да ми помагат небесата — каквото има във залог, го вземам, да ме пази бог.» И без да чака, несмутим Говен им нареди: килим да изнесат и да постелят. И сръчно, време да печелят, без шум, дори без дума тиха оръженосци го развиха. И всичко тука да е в ред, килима сложиха отпред, да греят шарките му скъпи. Там заповеднически стъпи: доспехите да му дадат, по-бързо да го облекат те, пажовете, на килима. Те бяха братовчеди трима или пък племенници — смели, добре възпитани, умели. С доспехите го сподобиха — за нищо на света не биха могли да ги упрекнат, че друг някой ще го облече по-притъкмено и без грешка. Един след бронята му тежка испански боен кон докара — такъв препуска в надпревара по хълми, през води и кал по-бързо и от Буцефал.63 На коня, чухте колко бяга, качи се рицарят веднага, и да не кажа няма начин: Говен, от всички най-юначен. Щита си тъкмо улови, пред него в миг се появи, а и пред всичкия народ, без да се крие, Ланселот. Втрещи се, че е тук, дори ще кажа, че го озари и мисълта за чудеса днес от самите небеса — като че паднал бе оттам. А и нуждаеше се сам май тъкмо от едно видение. Да, Ланселот е, без съмнение, не беше паднал от небето — върви, ръце протегнал, ето прегръща го и го целува. Говен направо заликува, побратим имаше в куража. И истината ще ви кажа, че аз не съм лъжец умел: Говен сега не би приел да бъде крал на цял народ, но да изгуби Ланселот. Научи кралят, а и двора: бил дълго Ланселот в затвора, безкрай му пречели лукаво, но върнал се е живо-здраво. Голяма радост ги обхвана, събра ги празнична камбана — очакван бе от дълго време. И всички — малки и големи, се радваха. И радостта върху лицата зачерта напряко скърбите предишни. Побягнаха злините скришни, изгряха радостните сили. Кралицата не сподели ли всеобщата им радост? Знам, наистина бе първа там. Но боже, а къде е скрита? Безкрайна радост тя изпита, щастлива тръпна да го види, ала при него не отиде. А бе наблизо, при това дъха си сдържаше едва сърцето си да не последва. А то любовната си клетва току на Ланселот изрече. А тялото й не понечи. Не бе ли обща радостта им? Омраза ли е взело в заем? Не, нямаше такова нещо, добре е да се каже вещо: край нея свитата и кралят го гледат само и го хвалят, ще забележат те, дребнави, какво желае да направи — сърцето нейно както иска; умът й ако не потиска желание, от бяс обзето, ще й надникнат те в сърцето, а чиста лудост е това. И разумът затуй скова сърцето, лудо затуптяло,