Танцуващия с вълци
- Автор: Блейк Майкл Леннокс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Динева
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Танцуващия с вълци». Краткое содержание книги:
Това е историята на едно отдавна отминало време в Америка, когато земята не е била разделена, водата е била кристална, а въздухът е блестял от чистота. Това е историята на едно време, в което играта е била всичко. Време, в което конете са съществували, за да бъдат заловени, когато прериите са били пренаситени от бизони.
Тъкмо по това време се развива историята на лейтенант Джон Дънбар — млад войник, дошъл в прерията сам и се запознал с индианците по време, когато този народ е бил в апогея си. Но и в момент, когато всичко е на път да се промени завинаги. Изпратен в далечна област в дивия район на Дакота по време на Американската гражданска война, лейтенант Джон Дънбар открива и бива приет от индианското племе сиукси. Провъзгласяват го за Танцуващия с вълци и с течение на времето се влюбва в красива бяла жена, отгледана от тях. Не след дълго границата вече не съществува и докато армията наближава долините, Джон Дънбар трябва да вземе решение, което засяга не само него, но и живота на племето, което той вече нарича своя народ.
Едноименният филм с Кевин Костнър е спечелил 3 награди „Златен глобус“, включително за „най-добър филм“, както и 7 „Оскар“, сред които за „най-добър филм“ и „най-добър режисьор“.
Днес обаче почти не го забеляза. Водена единствено от желанието да си почине, тя се отпусна тежко до дървото и се облегна на ствола му. Кръстоса крака по индиански, за да може свежият въздух от реката да разхлади краката и. Накрая притвори очи и взе твърдото решение да се отдаде на спомени.
Само че пак не можа нищо да се сети. Стисна зъби. Вдигна ръце и притисна длани към уморените си очи. Както ги разтъркваше, видението се появи. Изненада я като ярка, цветна светкавица.
5.
Миналото лято, когато откриха бели войници в околността, я бяха споходили видения. Една сутрин, както си лежеше в леглото, на стената се появи куклата и. Докато танцуваше и се мярна майка и. Но и двата образа бяха замъглени.
Тези, които и се явиха сега, бяха живи, движеха се, все едно, че сънува. През цялото време звучеше речта на бели хора. И тя всичко разбираше.
Първата сцена я порази с яснотата си. Това бе скъсаният подгъв на една памучна синя рокля на карета. Една ръка си играеше с края. Както наблюдаваше през затворените си очи, образът се уголеми. Тази ръка принадлежеше на едно дванайсет-тринайсетгодишно момиченце. То стоеше насред бедно обзаведена неугледна стая с неравен пръстен под. Малко грубо сковано легло, цветя, закачени до единствения прозорец и скрин, над който висеше едно доста нащърбено огледало. Лицето на момичето не се виждаше, тъй като бе наведено към ръката, с която придържаше подгъва и разглеждаше скъсаното.
Роклята бе вдигната високо, за да вижда по-добре и отдолу се показваха къси кльощави крака. Неочаквано отнякъде се провикна жена:
— Кристин…
Момичето извърна глава и Вдигналата юмрук разпозна себе си като малка. Тогавашният и образ се заслуша и от тогавашната и уста излязоха думите:
— Идвам, мамо.
Вдигналата юмрук отвори очи. Това, което видя, я изплаши, но като дете приседнало да слуша приказка, тя искаше да продължи.
Отново притвори очи и през жълтеещите листа на един дъб се разкри нова гледка. Пръстена къща с издължена предна част, скрита в сянката на две тополи, подпряна на брега на една клисура. Пред къщата имаше грубо скована дъсчена маса. Край нея седяха четирима възрастни — двама мъже и две жени. Те разговаряха и Вдигналата юмрук разбираше всяка тяхна дума.
Малко по-нататък три деца играеха на сляпа баба и жените от време на време поглеждаха към тях, защото едната разправяше, че нейното скоро е било болно от треска.
Мъжете пушеха лули. По масата бяха разхвърляни остатъците от късния неделен обяд — купа варени картофи, няколко чинии зеленчуци, купчина огризани царевични кочани, фенер на пуйка и преполовена кана мляко. Мъжете обсъждаха вероятността да завали.
Разпозна единия от тях. Беше висок и жилав. Бузите му бяха хлътнали, а скулите изпъкнали. Косата му беше отметната назад. Брадата му беше прорасла — къса и рядка. Това бе баща и. Сред покаралата по покрива трева тя различи силуетите на двама души. Отначало не ги позна, но изведнъж се приближи и можа да ги види по-ясно.
Беше тя с едно момче, горе-долу на нейната възраст. Казваше се Уили. Беше недодялан, кльощав и бледен. Лежаха по гръб един до друг, държаха се за ръце и гледаха как върволица облаци се разстила по грамадното небе. Говореха си за деня, в който ще се оженят.
— Бих искала да няма никой — каза замечтано Кристин. — Бих искала да дойдеш под прозореца някоя нощ и да ме отвлечеш. И стисна ръката му, но Уили не отвърна на жеста и. Той съсредоточено гледаше облаците.
— Не съм съвсем убеден в това.
— В какво не си убеден?
— Може да си навлечем неприятности.
— От кого? — запита тя нетърпеливо.
— От родителите.
Кристин извърна лице към неговото и се засмя на загрижеността, която съзря.
— Но нали ще се оженим? Сами ще си поемем отговорността, никой няма да ни се бърка.
— Може — съгласи се той, но веждите му все още бяха свъсени. Не каза нищо повече и двамата с Кристин продължиха да се взират в небето. — Май хич не ме е грижа каква врява ще се вдигне… щом ще се оженим.
— И мен — отвърна тя.
Без да се прегръщат, лицата им започнаха да се приближават, а устните им да се закръглят за целувка. В последния момент Кристин промени намерението си.
— Не можем — прошепна тя.
Тъга помрачи погледа му.
— Ще ни видят — пошушна тя отново. — Хайде да се плъзнем долу.
Уили усмихнато я наблюдаваше как се спуска по задната част на покрива. Преди да я последва, той хвърли поглед през рамо към хората в двора.
Откъм прерията идваха индианци. Бяха повече от десет, всичките на коне. Косите им бяха щръкнали, а лицата им боядисани в черно.