Танцуващия с вълци
- Автор: Блейк Майкл Леннокс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Динева
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Танцуващия с вълци». Краткое содержание книги:
Това е историята на едно отдавна отминало време в Америка, когато земята не е била разделена, водата е била кристална, а въздухът е блестял от чистота. Това е историята на едно време, в което играта е била всичко. Време, в което конете са съществували, за да бъдат заловени, когато прериите са били пренаситени от бизони.
Тъкмо по това време се развива историята на лейтенант Джон Дънбар — млад войник, дошъл в прерията сам и се запознал с индианците по време, когато този народ е бил в апогея си. Но и в момент, когато всичко е на път да се промени завинаги. Изпратен в далечна област в дивия район на Дакота по време на Американската гражданска война, лейтенант Джон Дънбар открива и бива приет от индианското племе сиукси. Провъзгласяват го за Танцуващия с вълци и с течение на времето се влюбва в красива бяла жена, отгледана от тях. Не след дълго границата вече не съществува и докато армията наближава долините, Джон Дънбар трябва да вземе решение, което засяга не само него, но и живота на племето, което той вече нарича своя народ.
Едноименният филм с Кевин Костнър е спечелил 3 награди „Златен глобус“, включително за „най-добър филм“, както и 7 „Оскар“, сред които за „най-добър филм“ и „най-добър режисьор“.
— Какво искаш да направя?
— Искам да чуя думите на белия войник, но ушите ми не ги разбират. Ето това беше.
Вдигналата юмрук пак наведе глава.
— Страх ме е от него.
— Сто бели войници, яхнали сто коне и със сто пушки… ето това е нещо, от което да се страхуваш. Но той е само един. А ние сме много и това е нашата земя.
Знаеше, че е прав, но от това не се чувстваше по-сигурна. Размърда се притеснено.
— Не си спомням езика на белите — промълви тя неохотно. — Аз съм от племето на команчите.
Ритащата птица кимна.
— Да, така е. Не те карам да станеш нещо друго. Моля те да загърбиш страха си и да поставиш на първо място народа си. Срещни се с белия човек. Опитай с негова помощ да си припомниш езика на белите и ако успееш, тримата ще поговорим, а от това ще има полза целият ни народ. Отдавна го обмислям. Той замълча и цялата колиба застина безмълвна.
Тя се огледа, спря поглед на това — онова, сякаш задълго се разделяше с тях. Нямаше да ходи никъде, но в съзнанието и това беше още една крачка към прощаването и с начина на живот, който и беше толкова скъп.
— Кога ще се срещна с него? — запита тя.
Отново всичко замря. Ритащата птица се изправи.
— Иди на някое тихо местенце — заръча и той, — извън селото. Постой малко и се опитай да си припомниш думите на стария си език.
Докато Ритащата птица я изпровождаше към вратата, тя бе провесила брадичка на гърдите си.
— Загърби страха и всичко ще бъде наред — каза той, когато тя излизаше от колибата.
Не беше сигурен, че е чула този последен съвет. Не се обърна и бавно се отдалечи.
4.
Вдигналата юмрук направи, каквото я бяха помолили.
Подпряла една празна стомна на хълбок, тя си проправяше път по пътеката към реката. Наближаваше обяд и многобройната сутрешна тълпа от хора, които вадят вода, коне, перачки и сияещи дечица беше понамаляла. Вървеше бавно и се оглеждаше от двете страни на пътя за тиха пътечка, която да я изведе на някое усамотено място. Сърцето и заби по-учестено, когато зърна една обрасла пътека, която се отделяше от главния път и се извиваше през шубраците на стотина метра от реката.
Наоколо беше пусто и тя се ослуша дали някой не идва. Не чу нищо, скри тежката кана под една дива череша и потъна в прикритието на старата пътека тъкмо когато откъм брега долетяха гласове.
Бързо се провираше през надвисналите шубраци и си отдъхна, когато само след няколко метра пътеката вече се губеше напълно в тревата.
Утрото бе прекрасно. От лекия ветрец върбите се полюшваха като танцьорки, небето над тях бе искрящо синьо и единствено се долавяха звуците на някой гущер или заек, подплашени от стъпките и. В този ден всичко ликуваше, но в сърцето на Вдигналата юмрук нямаше радост. Цялото се бе втвърдило от горчилка. Когато забави крачка, бялото момиче от племето на команчите се поддаде на омразата.
Една част от нея бе насочена към белия войник. Мразеше го затова, че е дошъл в земите им, затова, че е войник, затова, че се е родил. Мразеше и Ритащата птица, задето я накара да направи това, защото знаеше, че не може да му откаже. Мразеше и Великия дух, задето е толкова жесток. Великият дух беше разбил сърцето и. Но не беше достатъчно да разбиеш нечие сърце.
„Защо още ме мъчиш? — отправи тя въпроса си. Аз вече съм мъртва.“
Постепенно взе да отрезвява. Но горчилката не намаля, а още повече се смръзна в нещо студено и чупливо като лед. Припомни си своя език като бяла.
Мина и през ум, че и е омръзнало да бъде жертва и това я вбеси.
„Искате езика ми на бяла? — помисли тя на индиански. — Единствено за това съм ви потребна. Добре тогава, ще си го спомня. Дори ако заради това стана никоя. И ако заради това стана никоя, аз ще бъда най-великата сред всички никои. Аз ще бъда никоя, която ще се помни.“
Мокасините и леко докосваха тревясалата пътечка. Тя започна да се връща назад в спомените си, като се опитваше да намери отправна точка, момента, от който да започне да се сеща за думите.
Но всичко се беше заличило. Независимо, колко се съсредоточаваше, нищо не можеше да се сети и за няколко минути изпита ужасното безсилие всички думи да са на върха на езика и. Но вместо да се вдигне, леката мъглявина на нейното минало се спусна като гъста мъгла.
Когато стигна до една малка просека, която излизаше на реката на около миля над селото, тя вече беше изморена. Мястото беше изключително красиво — тревиста тераса, скътана в сянката на лъскава топола и естествено защитена от три страни. Реката беше широка и плитка, изпъстрена с островчета, покрити с тръстика. По-рано щеше да и достави огромно удоволствие да намери такова кътче. Винаги е била почитателка на красивото.