Град от кости

Седнаха в хола и зачакаха домакинята да приготви чая за Едгар в кухнята. Тя им извика оттам, че има само час преди да тръгне за работа.

— С какво се занимавате? — попита Бош, когато тя донесе чашата с димящ чай и я постави пред Едгар. Делакроа беше висока жена с късо подстригана руса коса. С малко повечко килограми и доста повече грим от допустимото.

— Набирам актьори за най-различни продукции — отвърна тя и се настани на дивана. — Най-вече за по-малките студиа, понякога и за телевизията. Всъщност точно тази седмица работя по един полицейски сериал.

Едгар отпи от чая, понамръщи се и огледа етикета на пакетчето.

— Плодов е — каза Делакроа. — Ягода и дарджилинг. Нали е чудесен?

Едгар остави чашата на масичката.

— Става.

— Госпожице Делакроа, след като сте в развлекателния бизнес, познавате ли случайно господин Николас Трент?

— Моля ви, наричайте ме Шийла. Името ми звучи познато, но не мога да го свържа с определен човек. Актьор ли е, или е в моя бизнес?

— Нито едно от двете. Това е мъжът от Уъндърланд. Декораторът.

— О, този по телевизията, самоубиецът. Ясно защо името ми прозвуча познато.

— Значи не сте го чували покрай работата?

— Не.

— Всъщност не трябваше да започна с въпроси за него. Разкажете ни за брат си. Имате ли негова снимка, която бихме могли да видим?

— Да. — Тя стана и отиде зад гърба на Бош до един шкаф, върху който бяха подредени фотографии, също както на камината на Джулия Брашър. — Ето го. — Подаде една снимка в рамка на Бош.

На снимката момче и момиче седяха на стълби — същите, които детективите бяха изкачили на идване към жилището й. Момчето беше доста по-дребно от момичето. И двете деца се усмихваха, както очевидно ги бяха инструктирали преди да ги щракнат — с показване на всичките зъби. Бош | подаде снимката на Едгар и пак се обърна към Делакроа.

— Тук ли е правена?

— Това е домът, в който израснахме.

— Артър оттук ли изчезна?

— Да.

— Нещата му все още тук ли са?

Жената се усмихна тъжно и поклати глава:

— Дадох ги за благотворителни разпродажби в църквата, много отдавна.

— Коя църква?

— Уилширската Църква на Природата.

— Те ли са, които не ви разрешават кафе? — попита Едгар, като остави снимката до чашата си.

— Нищо, съдържащо кофеин.

— Имате ли други негови снимки?

— Разбира се. Цяла кутия.

— Може ли да ги разгледаме? Така, докато си говорим.

Делакроа като че ли се обърка.

— Шийла — каза Бош, — намерихме и дрехи заедно с останките. Искаме да видим снимки, за да потърсим съвпадения. Ще ни е от помощ.

— Разбирам. Ей сега ще я извадя от килера.

Докато я чакаха да се върне, Едгар се наведе към Бош и прошепна:

— Тоя църковен чай има вкус на пикня.

— Откъде ти е познат вкусът? — прошепна му Бош в отговор.

Преди Едгар да измисли какво да каже, Шийла Делакроа се появи със стара кутия за обувки. Беше пълна със снимки.