Град от кости
- Автор: Коннелли Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борислав Пенчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Град от кости». Краткое содержание книги:
Междувременно разследването става абсолютно неконтролируемо. Един от заподозрените изчезва, застрелян е полицай — и случаят влудява Лос Анджелис!
— Сега разбирате ли ме, детектив?
— Абсолютно.
21.
Преди да тръгнат към участъка в Холивуд, Бош извади от багажника на колата кутията със скейтборда и го отнесе в лабораторията в Паркър Сентър. Докато чакаше на входа да извикат Антоан Джеспър, разгледа скейтборда. Ламиниран и лакиран шперлат, с няколко добавени декорации, най-забележителната от които череп и кръстосани кости в средата на дъската.
Джеспър дойде, Бош му подаде кутията и каза:
— Искам да знам кой и кога е произвел това и кога е било продадено. Приоритетна задача. Досега ми четоха конско по тоя повод на шестия етаж.
— Няма проблеми. Веднага мога да ти кажа производителя. Боуни. Вече не ги правят. Собственикът продаде фирмата и се премести — на Хаваите, доколкото си спомням.
— Откъде знаеш всичко това?
— Като малък бях скейтбордист, но така и не можах да си купя такава дъска — нямах пари.
— Случва се. До утре искам да знам всичко, което можеш да разбереш.
— Ще опитам. Не мога да обе…
— До утре, Антоан. Шестият етаж не чака. Утре ще те потърся пак.
— Поне ми остави и сутринта.
— Дадено. Нещо ново при документите?
— Още не. Опитахме с химикали, но не стана по-ясно за разчитане. Нищо няма да изкараш от тях, Хари.
— Ясно.
По пътя към Холивуд Бош остави Едгар да кара, а той се обади по мобилния си телефон на Шийла Делакроа. Тя веднага отговори и Бош й се представи и обясни, че обаждането й е прехвърлено на него.
— Артър ли е? — попита напрегнато жената.
— Не знаем, госпожо. Точно затова се обаждам.
— О!
— Ще бъде ли удобно да ви посетим утре с колегата ми, за да поговорим за Артър и да получим малко информация от вас? Ще ни помогне да определим дали останките са на брат ви.
— Разбирам. Да. Можете да дойдете вкъщи.
— Къде живеете, госпожо?
— На пряка на „Уилшир“ в Миракъл Майл.
Бош погледна бележката от позвъняването й.
— На „Ориндж Гроув“.
— Точно така.
— Осем и тридесет твърде рано ли е за вас?
— Добре е. Бих искала да помогна, ако мога. Притеснява ме мисълта, че този човек е живял на същото място толкова години, след като е извършил убийството. Дори и да не е бил брат ми.
Бош реши, че няма смисъл дай обяснява, че най-вероятно Трент е напълно невинен. Прекалено много хора по света вярваха на всяка дума, чута по телевизията. Вместо това й даде номера на мобилния си телефон, с молба да се обади, ако се появи неочакван ангажимент, който да възпрепятства срещата им в осем и половина.
— Не вярвам — каза тя. — Искам да знам дали е Артър. Част от мен желае да е той, за да се приключи веднъж завинаги. Но още повече ми се иска да не е той. Да е жив, може би с ново семейство, на някое ново място.
— Разбирам ви — каза Бош. — Ще се видим утре сутринта.
22.
Въпреки усилията си Бош пристигна във Венис с повече от половин час закъснение. Положението се усложни от безплодното търсене на място за паркиране. За щастие, закъснението му не беше основната грижа на Джулия Брашър, която се намираше в разгара на кухненските си занимания. Каза му да пусне някаква музика и да си налее вино от отворената бутилка върху масичката за кафе. Без да го прегръща или целува. Но все пак си личеше, че охлаждането е преминало. Изглежда, гафът от предишната вечер беше забравен.
Бош избра запис на живо от концерт на „Бил Евънс трио“ в Ню Йорк. Имаше този диск и прецени, че е подходящ за спокойна вечеря. Наля си вино, заразхожда се из стаята и я заразглежда.
Полицата на камината беше отрупана с малки снимки, на които не беше имал възможност да обърне внимание досега. Някои заемаха по-видно място от други. Не на всички бяха снимани хора. Имаше места, снимани най-вероятно по време на пътувания. Например снимка на вулкан, бълващ пушек и разтопена лава. Или друга, подводна, на озъбената паст на акула, която, изглежда, се беше засилила точно срещу камерата и снимащия. Забелязваха се и решетките на защитната клетка, в която бе фотографът, най-вероятно Джулия Брашър.
На следващата снимка Брашър беше в компанията на двама аборигени, застанали от двете й страни, нейде из австралийската пустош. Имаше и още снимки в най-различни екзотични местности, които Бош не можеше да познае от пръв поглед. На никоя от тях Джулия не гледаше в обектива. Очите й бяха или вперени в далечината или гледаха някой от спътниците й.
Като че ли скрита зад останалите, в позлатена рамка и по-малък формат, доста по-младата Джулия Брашър се мъдреше в компанията на по-възрастен от нея мъж. Бош вдигна снимката, за да я види по-добре. Бяха в ресторант или на сватба. Джулия беше в бежова официална рокля с дълбоко изрязано деколте. Мъжът носеше фрак.