Мисията Атлантида
- Автор: Гриниас Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Мисията Атлантида». Краткое содержание книги:
Серена прокара ръка по повърхността. Камъкът приличаше по-скоро на стъкло.
— Различен материал? — погледна го въпросително тя.
— Значи забеляза — усмихна се Конрад. — Нищо чудно, че радио и ехографските проучвания не са успели да засекат пирамидата. Беше прав, Йейтс. Този материал е по-неуловим и от бомбардировач „Стелт“!
— И по-твърд от диамант — добави генералът зад сина си. — Докато открием тази шахта, всичките ни свредели се изпочупиха. Но не му знаем името. А сега, ако благоволите да си поместите задниците…
— Орейхалк — обади се Конрад.
Гласът му като че ли отскочи от стените на шахтата и се върна при тях.
— Какво каза? — обърна се към него Серена.
— Орейхалк е името на онази загадъчна медна руда или „блестящия метал“, за който Платон разказва, че е бил използван от жителите на Атлантида. Рудата е била изключително чиста, почти свръхестествена „планинска мед“. Проблясвала като огън и се използвала за облицоване на стени, както и за плочки с надписи. На бас, че външните два метра на пирамидата са изработени от този материал!
Той излъчваше такава самоувереност, че тя не се сдържа:
— Мислиш, че разполагаш с всички отговори, така ли?!
— Няма да знаем със сигурност, докато не проникнем вътре.
— Ами ако строителите са ни поставили някакви капани?
— Не забравяй, че атлантите са онези, които са попаднали в капан! — изтъкна поучително той. — Освен това строителите никога не са си представяли, че някой ще влезе в пирамидата им от небето, от тази шахта! Единствените капани, ако въобще ги има, са разпръснати в основата на П4, както и в тунелите, отвеждащи от централния вход към ключовите камери.
Серена погледна през рамото на Конрад към генерал Йейтс, който бе сбърчил чело от тревога и нетърпение. Застаналите мирно до него Лопес, Кригел и Маркус си носеха обичайните каменни физиономии.
— Добре. Хайде сега да разберем как стоят нещата! — извика тя и стъпи в отвора на шахтата.
Не след дълго тя установи, че Конрад е бил напълно прав за орейхалка. Някъде на около втория метър навътре повърхността на стените се промени — стана по-груба, изработена от по-тъмен вид камък или метал. Одраска леко екипа й, но тя установи, че спокойно може да остане на двата си крака, ако се спуска, леко приведена назад и се държи здраво за въжето. Светлината на лампичката на главата й осветяваше само петнадесетина метра от тъмнината пред нея.
— Как вървят нещата там долу? — извика Йейтс. В шахтата гласът му прозвуча тенекиено и грубо.
— Много добре — извика в отговор тя.
Но не се чувстваше добре. Въздухът бе тежък и я задушаваше. Колкото повече напредваше по наклонената шахта, толкова повече я връхлиташе усещането, че влажните, плътни стени всеки момент ще се стоварят отгоре й. По гръбнака й плъзнаха ледени тръпки.
Само двадесет минути по-късно излязоха от шахтата и се озоваха в огромна, тържествена червеникава зала, която като че ли излъчваше неописуема топлина и мощ. Беше напълно празна.
— Тук няма нищо, Конрад — изрече Серена и гласът й отекна. — Нито надписи, нито нищо.
— Не бъди чак толкова сигурна!
Обърна се и се загледа как Конрад се смъква по стената, където завършваше шахтата, следван от генерал Йейтс и тримата офицери.
Фенерът на Конрад обля залата със светлина, под която се разкриха стени от масивни гранитни блокове. Подът и таванът бяха също изработени от гигантски блокове. Камерата беше по-дълга и от футболно игрище. Според Серена височината й беше повече от шестдесет метра. Въпреки това усещането, че всичко това всеки момент ще се стовари върху нея, не я напусна.
— И ние си чешем езиците за мегалитната архитектура! — махна с ръка Конрад. — Та само инженерните планове за това тук са буквално непредставими!
Серена си даде сметка, че той е напълно прав за мегалитната архитектура — тя разкрива много неща за строителите си. Точно поради тази причина тя харесваше и лингвистиката. Езикът доста често се опитва да скрие или да изкриви смисъла на нещата. И в тези свои опити той разкрива истинската същност на цивилизацията, скрита зад артефактите.
Ала надписи тук липсваха. Нямаше абсолютно нищо. Дори и в най-бедния терен Серена обикновено откриваше нещо, което да свърже разкопките с хората, живели в онези времена. Глинен чиреп, някаква статуетка. Все неща, чието значение не се ограничаваше само в ролята им на артефакти. Те принадлежаха на мислещи, чувстващи човешки същества. Все едно разглеждаше личните вещи на баща си, свещеника, след като той почина — вещи, които й разкриха иначе тривиални, ала твърде многозначителни истини за нейното минало.