Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)». Краткое содержание книги:
През юни Юлила роди хилаво и болнаво недоносче на седем месеца — момиче, а през втората половина на квинктилис Юлия се сдоби с голямо, здраво момченце, което да прави компания на малкия Марий. Но се случи тъй, че именно недоносчето на Юлила оживя, а здравото бебе на Юлия си отиде от този свят, задушено от непоносимите горещини и изпарения, които през секстилис обхванаха с отровните си пипала цял Рим и го сковаха в епидемия от коремен тиф.
— Предполагам, че няма нищо лошо в това, дето ни се роди момиче — рече Сула на жена си, — но преди да замина за Африка, отново ще си забременяла и този път ще се постараеш да ми дариш момче.
Недоволна от себе си, че е родила на Сула такова гнусно хленчещо и повръщащо създание, при това момиче, Юлила се отдаде на идеята за бъдещото момче с голям ентусиазъм. Колкото и странно да изглеждаше, тя бе понесла първото си забременяване и самото раждане на дъщеричката си много по-леко, отколкото сестра й Юлия, и то въпреки телесната си слабост и нестабилното си здраве. Докато Юлия, иначе далеч по-силна и издръжлива физически, при това вече привикнала със съпружеските и майчинските си задължения, преживя жестоки родилни мъки.
— Поне ще си имаме дъщеря, която, дойде ли й времето, да омъжим, за когото трябва — сподели Юлила с Юлия есента, скоро след смъртта на Юлиното второ дете, когато вече знаеше със сигурност, че чака втора рожба. — Да се надяваме само, че това ще се окаже момче. — Тук носът й протече, тя подсмръкна и посегна за ленената си кърпичка.
Юлия още не можеше да прежали изгубеното си дете и затова й беше все по-нетърпимо да слуша безконечните приказки на сестра си, дори започваше да я мрази. Най-сетне й стана ясно защо още преди време Марция мрачно беше казала, че Юлила се е повредила завинаги.
„Колко странно — мислеше си тя сега, — можеш да прекараш детството си с някого и въпреки това дори да не усетиш какво става в душата му.“ Защото Юлила се състаряваше с всеки месец, с всеки ден — не физически, не дори и умствено; променяше се самият й дух, все по-склонен към самоунищожение. Продължителното гладуване беше сринало из основи нещо у нея, беше я лишило завинаги от способността да води щастлив живот. А може би още навремето, когато всички смятаха Юлила за едно глупаво и лекомислено момиче, под вечното си кикотене, под неизброимите си дребни хитринки, с които печелеше сърцата на близките си, тя е криела същото състояние на духа, което толкова явно проявяваше сега.
„На човек му се иска само болестта да се окаже причина за тази промяна — мислеше си с горчивина Юлия, — всеки си търси някакви причини, защото иначе би излязло, че тази душевна слабост е съществувала, само дето не сме я забелязвали.“
Юлила завинаги щеше да си остане една неотразима красавица, която приковаваше погледите със своята медено — кехлибарена кожа, с естествената си грация, със съвършеното си тяло. Но напоследък под големите й очи имаше сенки, между брадичката и носа й все повече се очертаваха две дълбоки бръчки, а ъгълчетата на устата й жално провисваха. Вечно изглеждаше уморена, вечно недоволстваше, вечно стоеше като на тръни. В гласа й постоянно се усещаха нотки на самосъжаление, а и не преставаше да съпровожда приказките си с тежки въздишки, които може би бяха несъзнателни, но със сигурност действаха на нервите на околните. Както и непрекъснатото й подсмърчане.
— Имате ли вино? — изведнъж попита Юлила.
Юлия запремига в учудване, дори трябваше да си признае, че въпросът на сестра й леко я скандализира — реакция, за която с укор си каза, че е доста изкуствена и превзета. В крайна сметка вече не се забраняваше на жените да пият! Нито пък някой гледаше на това като на признак за нравствен упадък — освен в известни среди, които самата Юлия считаше за непоносимо лицемерни. Но сега, когато сестра й, едва навършила двадесет години и при това отгледана в семейството не на друг, а на Гай Юлий Цезар, я молеше за чашка вино, при това далеч, преди да е дошло време за обяд, а още по-малко в присъствието на някой мъж или наличието на чинийка с мезе — е, това наистина я шокира!