Замъкът Бландингс и други истории
- Автор: Вудхауз Пэлем Грэнвилл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Замъкът Бландингс и други истории». Краткое содержание книги:
— Приготви ли си речта?
— Да.
— И бъди така добър този път да я научиш наизуст, за да не хъмкаш и пелтечиш като миналата година.
Лорд Емсуърт избута настрани чинията с рибата. Беше загубил всякакъв апетит.
— И не забравяй, че сутринта трябва да отскочиш до селото, за да оцениш цветните градини на селяните.
— Добре, добре, добре — сопна се милорд. — Не съм забравил.
— Мисля да сляза с теб до селото. Сега там са отседнали група деца от Лондон, дошли да дишат чист въздух, и трябва да ги предупредя да се държат прилично на нашето празненство. Нали ги знаеш тези гражданчета. Макалистър казва, че онзи ден заварил едно от тях да бере цветя в градината.
По всяко друго време вестта за подобно черно престъпление щеше да жегне лорд Емсуърт. Но сега чувството на самосъжаление бе тъй дълбоко, че той дори не потръпна. Отпиваше от кафето с вид на човек, който дълбоко съжалява, че не поглъща отрова.
— Между другото, снощи Макалистър отново ми говори за чакълестата настилка на тисовата алея. Струва ми се, че има голям мерак да я направи.
— Хлъц! — отвърна лорд Емсуърт, което, както ще ви обясни всеки филолог, е звук, който издават ранени право в сърцето перове, докато си пият кафето.
Много е писано по въпроса за Глазгоу — този голям търговски и индустриален център в графство Ланаркшир, Шотландия. Ендиклопедия Британика се отнася така лирично към това място, че описанието изпълва цели двадесет и седем страници преди да събере сили да се откъсне от него и да прехвърли вниманието си върху Глас, Гластънбъри, Глац и Глобер. Единствената особеност обаче, която интересува настоящия летописец, е фактът, че жителите на града са мрачни, намусени, упорити и неотстъпчиви хора; мъже с рижи бакенбарди, които прекрасно знаят какво искат и как да го постигнат. Такъв беше и Ангъс Макалистър — главен градинар в Замъка Бландингс.
От години вече заветната мечта на Макалистър беше да направи чакълена настилка на прочутата тисова алея на Замъка. Години наред бе излагал проекта си пред своя работодател, макар че у всеки друг не дотам бакенбардест мъж неприкритата неприязън на последния би предизвикала известен смут. И сега по всичко личеше, че градинарят отново е подновил атаките си.
— Чакълена настилка! — жилестото тяло на лорд Емсуърт се вдърви от презрение. Твърдо беше убеден, че природата е отредила тисовата алея да бъде покрита с мъх. Но независимо от възгледите на Природата, той лично по-скоро би пукнал, отколкото да допусне някакви си личности с шотландски акценти и лица като сипаничави картофи да съсипят този изумителен килим от зелено кадифе. — Чакълена настилка, как не! А защо не асфалт? Защо не и няколко реклами за чернодробен цяр, че и бензиностанция? Може би тогава най-сетне ще миряса.
Лорд Емсуърт изпитваше горчивина, а в подобни състояния той бе способен на съсипващ сарказъм.
— Защо? Аз мисля, че идеята му е много добра — безотговорно заяви сестра му. — Тогава ще минаваме оттам и в дъждовно време. Мокрият мъх съсипва обувките.
Лорд Емсуърт се изправи. Не можеше повече да издържа. Напусна масата, стаята и къщата, но когато няколко минути по-късно стигна до тисовата алея, с отвращение установи, че тя вече е окупирана лично от Макалистър. Впил поглед в мъха, главният градинар изглеждаше като върховен жрец от древността, готов да забие камата в сърцето на нещастника, отреден за жертвоприношението.
— Добро утро, Макалистър — хладно поздрави лорд Емсуърт.
— Добро утро, милорд.
Настъпи мълчание. Макалистър повдигна стъпало с размерите на калъф за цигулка и го стовари върху мъха. Символиката на жеста бе недвусмислена. Той изразяваше презрение, неприязън, с една дума антимъховото си становище. А лорд Емсуърт присви очи и огледа през пенснето човека отпреде си. Макар че рядко му се случваше да размишлява на богословски теми, сега се питаше за какъв дявол на Провидението, ако толкова му се е налагало да сътворява главни градинари, е било нужно да ги прави чак пък и шотландци. А в случая с Макалистър, ако отидем една крачка по-напред, защо изобщо го е направило човек? Всички съставни части на едно първокласно муле бяха отишли на вятъра. Милорд беше убеден, че ако Макалистър беше муле, сигурно щеше да му е много симпатичен.
— Вчера разговарях с миледи.
— О?
— Разговарях с миледи за чакълената настилка.
— О?
— Миледи смята, че идеята е добра.
— Така ли? Виж…
Лицето на лорд Емсуърт беше станало тъмномораво и той тъкмо се канеше да изрече смразяващите думи, които от само себе си се лееха от съзнанието му, когато изведнъж улови погледа на главния градинар и с трясък си затвори устата.