Островът
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът». Краткое содержание книги:
Част от екипажа, заедно с неколцина туземци от остров Таити, се заселват на едно съвършено неизвестно и пусто островче сред океана, за да избягнат санкциите на английските морски власти. Там бели и тъмнокожи трябва да организират съвместния си живот. Но проблемите на съжителството събуждат у белите силно расово чувство и алчни инстинкти — повод за жестоката борба, която се развихря на островчето.
Романът е изпъстрен със силни моменти, предадени с голямо напрежение. Описанията на хората, събитията и природата са необикновено пластични, наситени с особената поезия на топлите южни морета. Но авторът не се задоволява само с художественото претворяване на събития и случки — той ни изправя пред суровия проблем на расизма с всички негови злини и убедително ни сочи дълга да им се противопоставим, да възприемем хуманното разрешение за добро съжителство между всички хора, което е и заключителният вик на последните останали живи на самотния остров.
Книгата получи високата литературна награда „Фратерните“.
Мезън подаде далекогледа на Пърсел, обърна се рязко и застана срещу Мак Лауд.
— Какво предлагаш тогава? — каза той с разтреперан от яд глас. — Да се предадем ли? Не стига само да се всява паника, Мак Лауд. Трябва и план.
— Не всявам паника — отвърна Мак Лауд, разгневен, че е принуден да мине в отбрана след току-що спечеления успех. — Казвам само как стоят нещата. А колкото до плана, трябва да го обсъдим всички заедно. Имаме време. Фрегатата няма да пристигне до един час.
— Да обсъдим ли! — избухна веднага Мезън. — Да обсъдим! Та тук не е парламент! Докато обсъждаме, няма да подготвим нищо.
— Слушайте, Мезън — каза Мак Лауд.
— Как дръзваш да ме назоваваш така? — извика Мезън, почервенял от гняв. — Няма да търпя нито миг повече проклетото ти безочие.
— Ще трябва да го понасяте, Мезън — продължи Мак Лауд с провлечения си говор, — защото нямам намерение да ви наричам другояче. Тук не сме на борда. „Блосом“ вече гние на пясъка и не може да служи за нищо. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, Мезън, но и капитанът му вече не служи за нищо. Вие умеете да ръководите платноходка, Мезън, признавам ви това. Но на сушата не струвате повече от когото и да е другиго. Имате право да изкажете мнението си и нищо повече. А пък колкото до парламента, ще ви кажа, Мезън, че попаднахме точно на думата: ние тук сме един малък парламент и още вчера гласувахме; гласувахме единодушно и знаете ли за какво? Да не ви наричаме вече по чин, Пърсел и вас. Вие не сте вече никакъв тук, Мезън, трябва да свикнете с тази мисъл. Както казах, имате право да изкажете мнението си и нищо повече.
Мезън остана за миг зяпнал, онемял, вцепенен. После се опомни, изправи се и изгледа строго моряците.
— Уайт? — запита кратко той.
— И аз казвам като Мак Лауд.
— Бейкър?
— Нямам нищо против вас — каза неловко Бейкър. — Но съм съгласен с другите. Тук не сме вече на „Блосом“.
— Джонс?
— Аз съм съгласен с Бейкър.
— Джонсън?
— Също — отвърна Джонсън като сведе поглед.
— Хънт?
Хънт изръмжа, но не отговори.
— Смъдж?
— Как мислите, Мезън — подхвърли Смъдж като издаде някак безочливо напред големия си нос, — че ще ви лижем краката ли, на Пърсел и на вас? Не ни трябват вече разни проклети офицери!… Ядохме им попарата!…
— Затваряй си устата — прекъсна го Бейкър, няма защо да сме невъзпитани.
Мезън се обърна към Пърсел, който следеше безучастно сцената, облегнат на едно дърво.
— Знаехте ли, мистър Пърсел? — запита мнително той. — Знаехте ли за това… гласуване?
— Току-що го узнах — каза Пърсел.
Той се изправи раздразнен. Недоверието на Мезън пресуши изведнъж цялото съчувствие, което изпитваше към него.
Настъпи мълчание. После Мезън каза враждебно:
— Тогава? Какво мислите по тоя въпрос?
Пърсел помълча няколко секунди. Търсеше начин да подскаже на Мезън, че не е съгласен с него, но без да го изложи пред моряците.
— Тогава? — повтори Мезън.
— Колкото се отнася до мене — отвърна отчетливо Пърсел, — аз ще продължа от уважение да ви наричам капитане, но ако моряците искат да ме назовават Пърсел, нямам нищо против.
— Нямате нищо против ли? — извика възмутено Мезън.
— Не, капитане.
— Тогава вие… — започна презрително Мезън.
Щеше да каже: „Не се отвращавате“, но замълча с отворена уста. Без малко щеше да забрави: офицери не биваше никога да се карат пред моряците. Устата му се затвори като мидена черупка той се завъртя към Мак Лауд, изгледа го и кресна разярено:
— То се знае, че ти си изкалъпил цялата работа, Мак Лауд! Ти си подстрекателят! Ти си отклонил хората от дълга им!
— Никого не съм подстрекавал! — отвърна Мак Лауд и се изправи с достойнство. — И нищо не съм изкалъпил. Имам право да си кажа мнението и го казах. А като говорите за дълг, Мезън, ще ви кажа нещо: не аз ви посъветвах да пратите на оня свят капитана си и да разбунтувате кораба му…
Мезън стана ален като божур, ръката му стисна пушката и на Пърсел се стори изведнъж, че ще застреля шотландеца. Мак Лауд навярно предположи същото, защото взе пушката си под дясната мишница и зачака с ръка на спусъка, с дуло насочено в нозете на Мезън. Минаха две-три секунди, след това Мезън сложи пушката на рамо, привидно успокоен, и напрежението премина.
— Моряци — започна твърдо той, без да поглежда някого, — щом мислите, че можете да минете и без капитан — много добре!
Поколеба се, забеляза, че лявата му ръка трепери, дръпна я зад гърба си и повтори с твърде жалко усилие да придаде насмешливост на гласа си: