Островът
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът». Краткое содержание книги:
Част от екипажа, заедно с неколцина туземци от остров Таити, се заселват на едно съвършено неизвестно и пусто островче сред океана, за да избягнат санкциите на английските морски власти. Там бели и тъмнокожи трябва да организират съвместния си живот. Но проблемите на съжителството събуждат у белите силно расово чувство и алчни инстинкти — повод за жестоката борба, която се развихря на островчето.
Романът е изпъстрен със силни моменти, предадени с голямо напрежение. Описанията на хората, събитията и природата са необикновено пластични, наситени с особената поезия на топлите южни морета. Но авторът не се задоволява само с художественото претворяване на събития и случки — той ни изправя пред суровия проблем на расизма с всички негови злини и убедително ни сочи дълга да им се противопоставим, да възприемем хуманното разрешение за добро съжителство между всички хора, което е и заключителният вик на последните останали живи на самотния остров.
Книгата получи високата литературна награда „Фратерните“.
— Не мога да кажа, че съм напакостил другиму, лейтенанте — заяви възмутено той. — Няма такова нещо! Не мога да кажа, че е било така! — продължи той като размаха показалец пред големия си нос. — И другият няма право да каже, че е така! Ако има дело, а пък не може да има за такъв случай, бог да ме убие и да ме опрости, лейтенанте, като Йов на бунището, никога никому не съм сторил зло. Така е думата де, ако има дело, знам какво ще кажат всички съседи, господ да ги поживи, ако бъдат добросъвестни свидетели, както казва нашият скуайър, а не проклети лъжци, както съм убеден аз. По-скоро другият ме е използувал, това е самата истина, лейтенанте, и ако сега има покрив над главата и пари да глътне по някоя и друга чаша бира в неделя след черква, кому другиму го дължи, ако не на мене? И господ да го прибере в пъклото, ако не е така, лейтенанте, вярно и достоверно, както че ме казват Джонсън.
Той продължи:
— Ще ви кажа какво съм сторил, лейтенанте: ожених се.
Последва мълчание. След малко Пърсел каза заинтригуван:
— Ако ми имаш доверие, разкажи докрай. Не разбирам. Каква връзка има женитбата ти с „другия“? Кой е този „друг“?
— Мисис Джонсън, лейтенанте.
— А, добре — каза Пърсел.
Джонсън го погледна и подхвана:
— Може да речете, че не е било кой знае какъв грях дето съм се оженил. Ох, не казвайте такова нещо, лейтенанте! — извика с укор той, сякаш Пърсел действително бе изказал подобно мнение. — Наистина ще е било тежък грях, щом бях наказан за до края на тоя проклет живот.
Той погледна Пърсел, сякаш очакваше съгласието му, но тъй като Пърсел мълчеше, продължи с гордост:
— Не бях беден, лейтенанте. Щях да съм си у дома сега, нямаше да тежа на енорията. Имах една къщица, лейтенанте, една градинка, питомни зайчета, кокошки. А предпочетох да изоставя всичко това и да се върна на служба на „Блосом“. На моите години, лейтенанте!
— Предполагам — каза Пърсел, — че и ти, като мене, не си познавал Бърт.
— Познавах го — отвърна Джонсън. — Служил бях по-рано при него.
Пърсел го погледна смаян.
— И предпочете…
— Предпочетох — каза кратко Джонсън.
Последва мълчание, след това Пърсел заговори отново:
— По същата причина ли дойде и с нас?
— Да, лейтенанте.
— Струва ми се — подхвана след малко Пърсел, — че си избрал едно прекалено крайно решение. Най-после, би могъл да избягаш от мисис Джонсън и пак да си останеш в Англия.
— Не, лейтенанте — отвърна Джонсън.
И добави с непоколебима увереност:
— Щеше да ме намери.
После замълча, махна със свободната си ръка, сякаш искаше да заличи с един замах всичките си спомени, и продължи:
— О, сега съм добре, лейтенанте, не се оплаквам.
И след това добави смирено:
— Може най-после и да се успокоя.
В същия миг пред къщата се чуха бързи стъпки и някой извика възбудено:
— Пърсел! Пърсел!
— Тук съм — обади се Пърсел и заобиколи къщичката, последван от Джонсън.
Дошъл бе Уайт. Запъхтян, облещил очи, с разтреперани устни.
— Всички са на канарата. С пушки. Търсих ви — едва успя да каже той.
Пое си дъх, преглътна и добави:
— Видяха платноход.
Пърсел посрещна вестта така, като че го удариха с пестник право в лицето.
— Далеко ли е? — запита беззвучно той. — Към нас ли идва?
Уайт вдигна рамене, обърна се кръгом и побягна назад, без да продума.
— Ела, Джонсън — каза Пърсел, като едва устоя на желанието си да изтича. — Не — добави нетърпеливо той, — остави брадвата тук, няма да ти дотрябва.
Вместо да тръгне по Западния булевард, той прекоси през гъсталака. Джонсън се мъкнеше подире му.
— Ей че работа, лейтенанте! — измърмори старецът.
— Да — отвърна Пърсел през зъби, — изглежда, че не си избрал добро място за спокойствие.
Когато прекосяваха площад Блосом, минаха покрай събраните жени. Те ги изгледаха мълчаливо. Знаеха вече. Навярно им бяха забранили да се приближават към канарата. И те се бяха събрали пред шатрата си. Престанали бяха да работят.
Когато Пърсел стигна до прореза в прибрежната канара, отгдето се излизаше в трънака, гласът на Мезън му извика да не се показва. Всъщност предупреждението беше засега излишно: корабът беше още много далеко. От него можеха да се забележат само очертанията на острова.
Мъжете — таитяни и англичани — седяха с пушки на колене до края на храсталака, прикрити зад няколко дребни палми, не по-високи от човешки ръст. Мезън беше прав, долепил око до далекогледа. Никой не продумваше. Всички погледи бяха втренчени в платнохода.