Божията формула
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9789542608677
- Переводчик: Йорданка Велинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Божията формула». Краткое содержание книги:
Преди да замине за Техеран, Томаш е извикан в американското посолство в Лисабон, където го очакват двама агенти на ЦРУ. Те го предупреждават, че документът всъщност съдържа формула за лесно производство на атомна бомба, която великият физик е извел по поръчка на Бен Гурион. Професор Нороня трябва да разбере какво цели иранското правителство и да предаде информацията на американските тайни служби.
Томаш заминава за Техеран, където започва работа по ръкописа. Скоро той разбира, че криптографският документ крие нещо повече от формула за атомна бомба. В кодираното послание Томаш ще открие научното доказателство за съществуването на Бог.
При тези обстоятелства професор Сиза явно ставаше един от заподозрените. Дали кодовата книга не беше у него? Дали самият той не бе получателят на посланието? Томаш почувства непреодолимо желание да попита Ариана какво се е случило с физика. Въпросът напираше на устните му, но той съумя да се овладее. Ако допуснеше да се разбере, че знае за връзката между професора, «Хизбула» и Иран, помисли си Томаш, това би било равносилно на катастрофа. Иранците щяха да разберат, че е бил информиран, и на часа щяха да се досетят за истинските му намерения. А той не биваше да го допуска в никакъв случай.
Имаше, разбира се, още един заподозрян. Самият Давид Бен Гурион. Все пак той, като министър-председател на Израел, е поръчал на Айнщайн формула за конструирането на атомна бомба, икономична и лесна за производство. Ако Айнщайн е кодирал посланието в стихове, той несъмнено трябва да е знаел, че Бен Гурион разполага с кодовата книга, за да успее да го декодира. Ако наистина е така, то израелският Мосад би трябвало да има достъп до този речник. Това беше по-интересната хипотеза, защото според нея кодовата книга се намираше в ръцете на Запада. Томаш беше предал стиховете на човека на ЦРУ в Техеран предишната вечер, следователно можеше да се допусне, че вече са в Ленгли. И щом е така, в този момент ЦРУ може би вече разполагаше с декодирано «поетично» послание.
Анализът на ребуса ги отведе в ресторанта на хотела. Обядът се състоеше от ирански ястия. Томаш опита зереш поло ба морк — пилешко с ориз, а Ариана се пребори с гурме сабзи — агнешко месо с фасул. Докато си похапваха, обсъждаха различни варианти за декодиране на стиховете чак до сервирането на фалуде — сладолед с фиде и плодове, за португалеца и диня за иранката.
— Май ще подремна следобед — обяви Томаш след кафето, черно иранско кафе.
— Няма ли да работите повече?
— О, не — каза той и вдигна ръце в знак, че се предава. — Вече съм много изморен.
Ариана махна към чашката с кафе.
— Не знам как ще заспите — засмя се иранката. — Нашето кафе е много силно.
— Скъпа моя, подремването следобед е стара иберийска традиция. Няма кафе на света, което би могло да я наруши.
X
Беше три без пет минути, когато Томаш излезе от асансьора и прекоси лобито на хотела. Огледа се наоколо, колкото е възможно по-естествено, за да се убеди, че никой не го наблюдава. Нямаше и следа от Ариана, с която се беше разделил половин час преди това под предлог, че ще подремне следобед. Както изглежда, никой не се интересуваше от него. Приближи се до портиера, дискретно си записа името на едно листче и повика пиколото.
— Трябва да има такси за мен — каза той.
— Такси ли, господине?
— Да. Таксито на Бабак.
Момчето излезе на улицата и махна на една оранжева кола, която беше паркирала отдясно.
Колата потегли и спря на рампата пред входа на хотела.
— Заповядайте, господине — каза пиколото, докато му отваряше задната врата.
Томаш спря до вратата и преди да влезе, огледа шофьора — толкова слабо момче, че приличаше на скелет.
— Вие ли сте Бабак?
— А?
— Бабак?
Момчето кимна утвърдително.
Томаш пусна монета от сто риала в ръката на пиколото и се настани на задната седалка. Таксито потегли и се вля в безумния трафик, свивайки тук и там из преплетените улички и булеварди. Томаш направи опит да завърже разговор и попита накъде отиват, но Бабак само поклати глава.
Явно не говореше английски. Когато разбра, че от това нищо няма да излезе, Томаш се облегна на седалката и се остави на течението. Знаеше, че това пътуване има конкретна цел, защото човекът на ЦРУ не би му изпратил такси да се поразходи из града. Просто трябваше да прояви търпение и да чака.
Таксито се въртя из улиците на Техеран двадесетина минути, през които Бабак почти не откъсваше очи от огледалото за обратно виждане. Понякога рязко свиваше в някоя пресечка и тогава като че ли най-упорито се взираше в огледалото. Повтори трика няколко пъти, прибягвайки винаги до една и съща техника, докато накрая излезе на булевард «Талехани» вече напълно спокоен. Спря недалеч от университета «Амир Кабир», където един едър мъж влезе в колата и седна до Томаш.
— Как сте, професоре?
Беше агентът на ЦРУ, с когото се запозна предишната вечер.
— Здравейте. — Португалецът замълча нерешително. — Извинете, не мога да си спомня името ви.
Мъжът се усмихна, откривайки развалените си зъби.
— Още по-добре — възкликна той. — Казвам се Голбахар Багери, но май е по-добре да не полагате усилия да го запомните.