Застрашеният вид
- Автор: Хапка Кэти
- Серия: Изгубени (Lost) #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Труд“
- ISBN: 978-954-528-640-7
- Переводчик: Весела Василева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Застрашеният вид». Краткое содержание книги:
„ХОРА… КЪДЕ СМЕ?“
Четиридесет и осем души, оцелели от катастрофата на полет 815 на „Океаник Еърлайнс“, се събуждат на неизвестен тропически остров. Приятели, врагове, „странни птици“ — те трябва да се сплотят, да станат добър екип, за да оцелеят. Но островът няма да позволи това да се случи така лесно…
Защитничката на природата, Фейт Харингтън, е една от най-ценните фигури, която може да помогне за оцеляването. Изстрадвайки своето минало, разкъсвана между чувството за вина и ниското й самочувствие, Фейт ще трябва да се бори с реалността, заобиколена от непознати във вражеската обстановка, която предоставя островът.
Ще даде ли мистериозната обстановка възможност на Фейт да започне живота си наново? Или младата жена ще стане първата жертва на опасния остров?
— Ей, най-сетне — изстреля Оскар, щом пристигна асансьорът и вратите му се разтвориха. — Хайде, бейб, трябва да побързаме…
След петнайсет минути крачеха в тихото елегантно фоайе на скъп хотел. Дори в най-хубавите си дрехи Фейт се почувства малко не на място сред модно облечените мъже и жени, застанали пред рецепцията или седнали да разглеждат красиви списания в кожените фотьойли. Придърпа по-стегнато якето около себе си и нервно се огледа.
— Готова ли си да се качваме? — попита Оскар.
Тя видя, че той току-що си беше сложил чифт огледални тъмни очила.
— Защо ги слагаш тук вътре?
Той се ухили и смъкна периферията на шапката си още по-ниско.
— Извинявай, бейб. Тук съм, за да ти помогна, и толкова. Не бих искал някой от приятелите ми да ме види, че си другарувам с Арельо — той се разсмя високо и няколко души любопитно се обърнаха.
— Много смешно — усмихна се нервно Фейт. — Но виж какво, аз вече ще се оправя от тук. Няма нужда да идваш с мен догоре… Може да ме почакаш някъде в кафето, ако искаш…
— А, не — отвърна веднага Оскар. — Искам да съм с теб. Така, за морална подкрепа. Мисля, че ти дължа поне това заради предишните си глупости. Моля те?
Фейт се поколеба. Не беше сигурна, че това бе най-добрата идея. Ами ако Оскар не се сдържи и каже нещо обидно на Арельо по време на срещата?
Оскар видя колебанието й и улови двете й ръце, като я фиксира с поглед над очилата си.
— Сериозно, хубавице. Искам да ти докажа, че ще сторя всичко за теб. Защото си всичко за мен и ти го знаеш.
Все още се разтапяше леко, когато той я наричаше „хубавице“. Освен това може би не бе готова, така или иначе, да се срещне сама с Арельо.
Тя стисна ръцете му и кимна с благодарност.
— Благодаря. Почти стана десет. Май най-добре да се качваме.
17
Когато скочи на земята, Фейт усети колко я боляха ръцете. Макар че по поляната нямаше и следа от змии, тя се запрехвърля по клоните на дървото, докато най-сетне излезе извън границите на поляната, и чак тогава се реши да слезе.
Щом изтри изподраните си разранени длани в дрехите си, взе да се чувства глупаво. Погледна към тревистата полянка, която изглеждаше съвършено спокойна под сянката на дърветата. Даже и онова там да са били наистина змии, не можеше да разбере от какво се бе паникьосала така.
Или можеше. Тези змии не се разхождаха просто така по поляната. Беше сигурна в това, както бе сигурна как й е името. Бяха я обградили. А змиите не обграждат някого просто така…
— Аааааааааа!
Викът бе далечен, но мигом се разбираше какво е — вик на ужас.
— Джордж — прошепна Фейт, докато викът откънтяваше из гората.
Тя се обърна в посоката, от която идваше викът. За миг се изкуши да не му обърне внимание. Сигурно някой бе по-близо от нея и щеше да му се притече този път на помощ. Освен това може би се е уплашил от някой безобиден бръмбар, който просто си е минавал из джунглата и му е пресякъл пътя…
— Помощ! Помощ! Някой да ми помогне… Моля!
Тя не можеше да го направи. Не можеше да се престори, че не чува вика за помощ. Дори и след всичко, което Джордж бе казал и направил. Не можеше да го подмине просто така — да не помогне на друго човешко същество. Същото това нейно меко сърце я бе принудило някога, в тийнейджърските й години, да спре и да спаси едно ранено синигерче, точно когато закъсняваше за интервю. Това почти бе й струвало работата, но тя все още не съжаляваше. Особено когато тя и Гейли пуснаха на свобода излекуваната птичка от покрива на блока и го гледаха как се отдалечава в небето весело и свободно…
Тя се втурна през джунглата, като се ориентираше по виковете на Джордж. Мина й през ума, че като следва гласа му, намира пътя и към лагера. Това я зарадва, макар че нямаше време да мисли много, а гледаше да следи виковете, които спорадично се чуваха.
След малко станаха по-силни и по-ясни и разбра, че е на своя територия — позна странно усукания клон на едно особено дърво, което помнеше от по-ранна разходка, а и специфичните скали ей там… Миг по-късно вече можеше да се закълне, че надушва соления лъх на морето.
Скоро забрави за облекчението си, защото чу още един вик:
— Помощ! Моля ви! Не мога да издържа дълго така!
Тя затича и се озова на ръба на открита камениста местност. От земята стърчаха грамадни скали, които в отдалечения край се спускаха стъпаловидно в насечен склон с редица палми по края, надвесили се сякаш над ръба, за да надничат долу в ниското.