Прелестен мрак
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Хроники на чародейците #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-258-4
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Прелестен мрак». Краткое содержание книги:
Някои тайни могат да променят живота ти. Други могат да бъдат гибелни.
С приближаването на седемнайсетия й рожден ден Лена и Итън ще се изправят пред още по-големи опасности. Чародейка и смъртен не могат да бъдат заедно. А може би първо трябва да влязат в мрака…
Двамата могат да се справят с всичко, което градът им готви. Но след трагичната загуба на любимия си чичо, който е бил като баща за нея, Лена се отдръпва от Итън. Тя започва да крие тайни, които могат да променят техните взаимоотношения.
Сега, когато очите на Итън са отворени за тъмната страна на Гатлин, вече няма връщане назад. Преследван от странни видения, които само той може да види, Итън навлиза все по-дълбоко в сложната история на своя град и на своето семейство. Пътят му го отвежда сред опасната мрежа на подземните тунели, които лъкатушат из целия Юг. Пред Лена, Итън и верния му приятел Линк се разкрива свят, в който нищо пее такова, каквото изглежда.
Всяка целувка носи болка. Следващият удар на сърцето може да е последният. Сега това е тяхното общо проклятие.
Обичах я, атом по атом, с всяка клетка на изгарящото си тяло. Целувахме се, докато сърцето ми забрави да бие и очертанията на това, което можех да видя, да почувствам и да чуя, започнаха да се изгубват в мрака…
И любовта ги поведе в мрака…
Разговорът ни беше приключил. Мариан беше Пазител и главен библиотекар на чародейската библиотека „Lunae libri“. Не можеше да ми каже нищо повече, без да наруши задълженията си. Нямаше право да заема страна или да променя хода на събитията, след като бяха поели в някаква посока. Не можеше да бъде като Макон за мен и не ми беше майка. Бях сам.
14.VI
Под хартията
— Всичко това?
На главното бюро на библиотекарката имаше три купчини от пакети, увити в кафява хартия. Мариан подпечата последния с познатия печат на Окръжната библиотека на Гатлин. Пакетите бяха подпечатвани винаги два пъти и завързвани с бял канап.
— Не, вземи и тази — посочи тя друга купчина, поставена на близката количка за пренасяне на книги.
— Мислех, че никой в този град не чете.
— О, четат. Просто не желаят да се вижда какво четат, затова правим доставки не само от библиотека до библиотека, но и до домовете. Книжен обмен. Е, необходими са от два до три дни за изпълнение на заявката, разбира се.
Супер. Страхувах се да питам какво има в тези кафяви пакета и бях доста сигурен, че не искам да знам. Вдигнах няколко и изпъшках.
— Какво има тук? Енциклопедии?
Лив погледна бележката, закрепена най-отгоре.
— Да. „Енциклопедия на оръжията“ всъщност.
Мариан направи жест към вратата.
— Върви с Итън, Лив. Все още не си имала възможност да видиш нашия прекрасен малък град.
— Ще се справя сам.
Лив въздъхна и бутна количката към вратата.
— Хайде, Херкулес. Ще ти помогна да ги разтовариш. Не можем да караме дамите на Гатлин да чакат своите… — Погледна друга бележка. — „Готварска книга. Сладкишите на Каролайна“, нали?
— На Каролина, става дума за щата — поправих я автоматично аз.
— И аз това казах, на Каролайна.
Два часа по-късно бяхме доставили повечето книги и бяхме минали и покрай гимназията, и покрай „Стоп енд Шоп“. Докато обикаляхме край паметника на Генерала, осъзнах защо Мариан се беше съгласила толкова лесно да работя в библиотеката, която винаги беше празна и определено нямаше нужда от допълнителни служители през лятото. Беше планирала всичко — искаше да бъда връстникът, който ще развежда Лив из Гатлин. Трябваше да я водя на езерото и в закусвалнята и да й обяснявам какъв е скритият смисъл на това, което казват местните. Моята работа беше да съм й приятел. Запитах се как ли щеше да реагира Лена на това. Ако изобщо забележеше какво става с мен.
— Все още не разбирам защо са поставили в центъра на града статуя на генерал от война, която Югът е загубил и която по принцип е срамна за страната ви.
Естествено, че нямаше да разбира.
— Хората тук почитат загиналите войници и изобщо провала. Имаме си цял музей, посветен на войната.
Не споменах, че Музеят на загиналите войници беше и мястото, където баща ми щеше да се „самоубие“ по внушение на Ридли.
Погледнах към Лив, докато въртях волана на волвото. Не можех да се сетя кога за последно на мястото до мен беше имало друго момиче освен Лена.
— Ти си ужасен екскурзовод.
— Това е Гатлин. Няма какво толкова да се види. — Погледнах в огледалото за обратно виждане. — Или поне няма чак толкова неща, които бих искал да видиш.
— Какво искаш да кажеш?
— Добрият екскурзовод знае какво да покаже и какво да скрие.
— Ще коригирам твърдението си. Ти си ужасен и много консервативен екскурзовод.
Извади два ластика от джоба си.
— Мисля, че за последното лесно ще те разубедя.
Шегата беше тъпа и неумела, запазената ми марка.
— Уф, наистина имам проблем и с екскурзоводския ти подход, и с жалките ти опити за шегички.
Раздели русата си коса на две плитки, бузите й бяха поруменели от жегата. Не беше свикнала с влажния климат в Южна Каролина.
— Какво искаш да видиш? Искаш ли да те заведа да стреляш по празни ламаринени кутии зад старата памукова мелница край път номер 9? Или да слагаме монети на железопътните релси? Да следваме полета на мухите към мазната дупка, където човек яде на свой риск, наречена „Дейри Кийн“?
— Да. Всичко, споменато по-горе, особено последното. Умирам от глад.
Лив постави последната бележка за книгите върху едната от двете купчинки на масата.
— … седем, осем, девет. Което означава, че аз печеля, а ти губиш. Махни си ръцете от този чипс. Сега е мой.