Смарагдовозелено

Едва тогава забелязах, че Гидиън също присъства в залата, и сърцето ми прескочи няколко удара.

Беше толкова нечестно, че бе достатъчно само да го погледна, за да изгубя самообладание, докато той стоеше непринудено до прозореца, ръцете пъхнати дълбоко в джобовете, и ми се усмихваше. Е, добре, не беше една от онези безсрамни, широки, искрящи усмивки, а само малко повдигане на крайчеца на устните, но затова пък очите му се смееха и поради необяснима причина изведнъж в гърлото ми отново заседна буца.

Бързо отклоних погледа си и открих в огромната камина малкия Робърт, синът на доктор Уайт, който на седем годинки се бе удавил в басейн. В началото малкият призрак бе срамежлив, но вече ми имаше доверие. Сега ми махаше въодушевено, но аз можах да отвърна на поздрава му само с кратко кимване.

— Каква е тази болест, настъпила така рязко и неочаквано, ако смея да попитам? — Господин Уитман ме изгледа присмехулно. — Малко по-рано, в училище, бе напълно здрава. — Той скръсти ръце, но явно след това размисли и смени тактиката си. И ето че сега използва тихия си, приканващ към доверие учителски тон, много нежен и състрадателен. Вече го бях чувала и преди — този тон рядко вещаеше нещо добро. — Ако се страхуваш заради бала, Гуендолин, ние те разбираме. Сигурно доктор Уайт може да ти даде нещо срещу сценична треска.

Фолк кимна.

— Наистина не можем да отменим днешното пътуване — заяви той.

Господин Джордж също ме предаде, отбелязвайки:

— Господин Уитман има право, нормално е да имаш сценична треска. Всеки на твоето място би се развълнувал. В това няма нищо срамно.

— А и няма да си сама — допълни Фолк. — Гидиън ще е с теб през цялото време.

Въпреки волята ми, хвърлих бърз поглед към Гидиън и моментално се извърнах, когато очите му сякаш потънаха в моите.

Фолк продължи:

— И преди да си се усетила, вече ще си се върнала и всичко ще е приключило.

— А и само си помисли за хубавата рокля — опита се да ме примами евентуалният министър на здравеопазването.

Ехо? Да не би да смяташе, че съм десетгодишно момиченце, което все още си играе с кукли Барби?

Другите изръмжаха одобрително и ми се усмихнаха окуражително, с изключение на доктор Уайт, който, както обикновено, бе смръщил вежди и всяваше страх с мрачния си поглед.

Малкият Робърт наклони глава извинително.

— Гърлото ме боли, както и главата, и ставите — оплаках се толкова настоятелно, колкото можах. — Мисля, че усещането за сценична треска не е същото. Братовчедка ми си остана днес вкъщи, защото се разболя от грип, и аз съм се заразила от нея. Толкова е просто!