Смарагдовозелено

— Меч? И откъде се е появил?

— Той… мисля, че просто висеше във въздуха — отвърна тя и размаха ръка пред лицето ми, после продължи леко изнервено. — Но не това е важното. А многото кръв!

— Хм… — Седнах до нея на ръба на леглото. — А сега какво да правя с тази информация?

Пралеля Мади се огледа, взе от нощното шкафче пакетчето с лимонените си бонбони и лапна един.

— О, скъпа, откъде мога да знам. Помислих си, че може да ти е от помощ… като предупреждение.

— Да. Ще се постарая да не налитам на меч, който виси във въздуха, обещавам. — Целунах я по бузата и се изправих. — Може би е добре да поспиш още малко, прекалено е рано за теб.

— Да, ще го направя. — Тя си легна и придърпа завивката върху себе си. — Но приеми сериозно това, което ти казах. И се пази.

— Обещавам. — На вратата отново се обърнах. — А… — прокашлях се — случайно във видението ти да имаше и лъв? Или диамант? Или… може би слънце?

— Не.

Пралеля Мади вече бе затворила очи.

— Така си и мислех — измърморих и тихо затворих вратата след мен.

Когато стигнах до масата за закуска, веднага забелязах, че Шарлот липсва.

— Бедното момиче е болно — каза леля Гленда. — Слаба температура и ужасно главоболие. Предполагам, че е онзи грип, който в момента върлува. Моля те, би ли извинила Шарлот в училище, Гуендолин?

Кимнах разярено. Грип — как ли пък не! Шарлот искаше да си остане вкъщи, за да може на спокойствие да претърси стаята ми.

На Ксемериус, който бе кацнал в купата с плодовете на масата, явно му бе минала същата мисъл, защото рече:

— Както вече казах, не е глупава.

А също и господин Бърнард, който носеше чиния с бъркани яйца, ми хвърли многозначителен поглед.

— Последните седмици бяха прекалено тежки за бедното дете — продължи леля Гленда и игнорира невъзпитаното изпръхтяване на Ник. — Нищо чудно, че сега тялото й настоява за малко почивка.

— Не говори глупости, Гленда! — порица я лейди Ариста и отпи глътка от чая си. — Ние, Монтроуз, сме издръжливи. Аз никога през живота си не съм била болна и един ден — каза баба ми и изпъна гръб.

— Честно казано, и аз се чувствам доста… зле.

Особено като се замислех, че вратата на стаята ми не се заключваше отвън. Както почти всички врати в къщата, разполагаше със старомодно резе, което можеше да се спуска само отвътре.

Майка ми веднага скочи и постави ръка на челото ми.

Леля Гленда завъртя очи.

— Колко е характерно за нея. Гуендолин просто не може да понася да не е център на внимание.

— Не си топла. А тук е сухо и топло, точно както трябва да е. — Мама действително ме хвана за носа, сякаш съм петгодишна. После ме погали по косата. — Ако искаш, през почивните дни истински ще те поглезя. Можем да закусим в леглото…

— О, да, а ти ще ни четеш приказки за Питър, Флопси, Мопси и Пухчо[12] както едно време — каза Каролайн, която бе сложила плетеното прасенце да седне в скута й. — После ще храним Гуени с парченца ябълка и ще й правим студени компреси.