В стъклената къща

— През следващите четиридесет години тези две криви греди ще ми бъдат като трън в очите. А онези копелета просто си прибраха парите и офейкаха. Такива идиоти! Дори едно дете можеше да забележи, че са сложени накриво!

— Сигурно са бързали да се приберат и да се почерпят с твоите пари — обади се чичо Алфредо.

Баща ми се оплака и на леля Тереза, като се постара да го направи по-умело, така че хем да не изглежда унизен, хем да успее да я трогне. Явно му се искаше да провокира съпричастност към проблеми си.

Леля ми, както винаги, троснато отвърна, че всичко е прекалено сложно за нея и че той само я дразни.

— Трябваше да оставиш Роси да го направи — каза му тя по повод на изкривените подпори. — Той поне е италианец.

— Какво можеше да стори Роси, като е такъв глупак, пък и няма необходимите инструменти.

Направи ми впечатление, че след като Коли престана да ни посещава, тя започна да наддава на тегло и изглеждаше някак преждевременно състарена. Под нежната кожа на бедрата й започнаха да прозират тънките тъмносинкави очертания на вените й. Леля Тереза имаше вид на човек, който не иска да бъде занимаван с грижите около оранжерията и фермерската работа. Дори в къщата тя чистеше небрежно и по подовете все оставаха следи от мръсотията. Неприятна следа от сапунена пяна лъщеше по ваната. След като работи през цялата зима във фирмата на Лонго, тя си купи малък транзистор, с който никога не се разделяше. Слушаше го непрекъснато, въпреки че често звукът беше много лош заради бръмченето от статичното електричество. Особено любима и беше една радиопрограма, която излъчваха късно следобед от Детройт — беше нещо като радиошоу, но с новини, с доста коментари за най-вълнуващите събития като например расовите вълнения в Лос Анжелис или пък войната във Виетнам. Макар че в тона на водещия често се долавяше странна напрегнатост, той звучеше уверено и убедително. У дома започнаха да пристигат списания, пълни със статии за Бога и Библията. С присъщата си мудност Леля Тереза ги изчиташе от кора до кора. Ако предпочетеше нещо по-конкретно от програмите на радиото или от страниците на списанията, то бе само за да се увери, че дори най-дребните и маловажни проблеми са доказателство, че целият свят е неизлечимо болен.

Грижите около Рита пак се стовариха върху моите плещи. С нея споделях леглото на верандата, която беше преустроена в спалня, за да спят там чичо Умберто и жена му.

Там все духаше и нощем ставаше дяволски студено. Под купчината с одеяла, с които леля Тереза я завиваше, нощем Рита приличаше на едва забележима купчинка. Будех я всяка сутрин, преди да тръгна за училище, а тя оставаше сама да се разпорежда със себе си през целия остатък от деня. Вероятно бе започнала да си изгражда свой малък, спокоен живот, според своята детинска логика и порядък, като се грижеше старателно за дрешките си и за миенето, след което идваше ред на самотните й игри, на които посвещаваше много часове. Имаше нещо смущаващо в самоувереността й и в начина, по който се затваряше за света, все едно че единствено реални в него бяха нейните дребни грижи. Понякога, като се заиграеше, редуваше дълги-предълги откъслеци от фрази, на смесен англо-италиански, търкаляйки гласните, както се изкачва и спуска пътникът по хълмист терен. Понякога речта й се завързваше и се превръщаше в неразбираемо бърборене подобно на речитатив, за да се промени отново в удивително ясно разчленени думички, редуващи се с неясни, като че ли кодирани фрази, поне привидно напълно лишени от смисъл. Накрая можеше да завърши с някое и друго детинско умозаключение или с простичък въпрос, с което внезапно се завръщаше в света на нормалните хора и се превръщаше в малко, неособено забележимо създание.