Синът на Один

— Хайде! — изкрещя на хората си. — Една жена ще се справи по-добре от вас.

След това се метна към най-близкия скрелинг и го посече. Нещастникът, наполовина на нейните размери и сила, се опита да отбие удара с фунийката си за стрели, но мечът на Фрейдис с лекота накълца дървото и нанесе на скрелинга такъв силен удар по врата, че той моментално се свлече на земята. Фрейдис се извъртя и със замайваща скорост се насочи към следващия скрелинг. След секунди редиците на нападателите ни се огънаха и те затичаха обратно към канутата си. Не бяха виждали подобно нещо, а същото важеше и за мъжете ни. Пуфтяща и задъхана, Фрейдис се въртеше по брега и замахваше диво към гърбовете на оттеглящите се скрелинги, които дори не се опитаха да се обърнат и да изстрелят по нея стреличките си и я зарязаха задъхана да стърчи в плитчините с подгизнала риза, избили под мишниците огромни петна пот и пръски кръв по гърдите ѝ.

Повече не видяхме скрелингите. Оставиха седмина от своите мъртви на брега. Впоследствие видях, че не приличат на лечителя от колибата в гората. Скрелингите, които ни нападнаха, бяха по-ниски, по-набити и с по-плоски и кръгли лица от онзи мъж. Миришеха на риба и носеха дрехи, по-пригодени за морето, отколкото за суша — дълги кожуси от тюленова кожа и тежки легинси. Свалихме от телата им всичко, което би ни свършило работа, включително добре изработени костени върхове за копия, след което отнесохме телата на една близка скала и ги хвърлихме в морето. Нашите три жертви погребахме с кратка церемония в плитки гробове.

Победата, ако позорният сблъсък можеше да се нарече така, само внесе допълнително озлобление в лагера. Исландците и гренландците се наричаха един друг страхливци, обвиняваха се, че не са се притекли на помощ и са побягнали, вместо да отстоят позициите си и да се бият. Никой не смееше да погледне Фрейдис в очите и хората се прокрадваха из селото със сконфузени физиономии. Като капак зимата ни връхлетя след няколко дни така неочаквано, че ни хвана неподготвени. На сутринта времето бе хладно и ясно, следобед започна да вали, дъждът се обърна на лапавица, а на другата сутрин се събудихме, затънали в сняг. Успяхме да приберем добитъка в оборите, но ако зимата излезеше дълга и тежка, сеното нямаше да стигне до пролетта. А и нямаше да пострадат само животните. Исландците бяха прекарали повечето време по строежа на лонгхаузите и не бяха успели да уловят и осолят достатъчно риба, нито да заделят мляко и сирене. Зимните им дажби бяха много оскъдни, а когато ни заявиха, че следва да поделим запасите си, бяха отпратени набързо с думите, че няма достатъчно за всички и че трябва да се оправят сами.

Зимата наистина излезе извънредно дълга и студена, и дълбокият сняг, ледът и хапещият студ почти не ни позволяваха да излизаме. Това бе и най-нещастният епизод от престоя ни във Винландия. В гренландския лонгхауз, където бях и аз, едва преживявахме. Дневната дажба скоро бе сведена до малко овесена каша с шепа сушени ядки и няколко люспи сушена риба. Стояхме свити около огъня в центъра, край жаравата от малкия ни запас дърва. Животните ни залиняха към средата на зимата. Хранехме ги толкова зле, че без друго бяха спрели да дават мляко. Заклахме ги, когато сеното им свърши до шушка; бяха толкова измършавели, че по костите им почти нямаше месо.