Синът на Один

На този критичен етап, когато Лейф се надяваше да се отърве от натрапниците, а самите исландци започваше да не ги свърта на едно място, Фрейдис, родената интригантка, надуши своя шанс. Пристигна от дома си в Гардар и посети Хелги и Финбоги.

— Сформирам експедиция, която ще отплава за Винландия и ще се настани в колибите на Лейф. Защо не обединим сили? Там има много добра земя, която ще разпределим веднага, щом се установим.

— Ами скрелингите? — попитал Финбоги. — Чухме, че според Торфин Карлсефни Винландия не може да бъде удържана заради тяхната враждебност.

Фрейдис отхвърлила с лека ръка въпроса.

— Карлсефни е страхливец. Всички приказки за опасността от скрелинги и колко многобройни били е само извинение, с което да прикрие факта, че той и заселниците му бяха некадърни. Ако се присъедините към мен, групата ни ще стане толкова голяма, че скрелингите няма да посмеят да ни нападнат.

Фрейдис предложи Хелги и Финбоги да подсигурят тридесет заселници. Тя ще набере същия брой хора и заедно би следвало да обезкуражат скрелингите. Вече имаше списък с доброволци от Братахлид и Гардар. Повечето бяха нейни дружки, един-двама недоволни и няколко провалили се фермери, които не губеха нищо от съюза с Фрейдис. Моето име също беше в списъка, въпреки че продължавах да не я обичам, да не говорим да ѝ имам доверие. Бях се кандидатирал противно на всякакъв разум, в изблик на недоволство и копнеж по Винландия. Като баща си Лейф не вярвах, че Фрейдис ще успее да сформира експедиция, а когато това стана, се страхувах да не изляза страхливец, ако се отметна. Роля изигра и липсата ми на опит. На дванадесет бях непостоянен и упорит, и експедицията на Фрейдис изглеждаше единствения начин да избягам от неприятностите си. Гудрид и Торфин вече бяха заминали за Исландия и се чувствах депресиран при перспективата да прекарам живота си в малкия Братахлид. Отново се обаждаше любовта към пътуванията, вдъхната ми от Один; или древния кнор на Лейф — същият, който десет години по-рано ме бе спасил от онзи риф — отплава за Винландия за трети път. Съдбата ми като че ли бе неразривно свързана с този кораб, който вече изглеждаше определено неугледен и очукан. Мачтата му, прекършила се в една буря, бе кърпена с тежки щифтове. Корпусът хлътваше в средата, там където го бяха претоварвали. Много от дъските бяха изгнили или повредени, и поради местния недостиг на добър дървен материал, бяха заменени с по-къси, неподходящи летви. Дори с новите кълчища и такелаж беше почти непригоден за вода и докато плавахме на запад, не само чистех тора на животните, но и наравно с всички мъже на борда, за да не потънем, на всеки четири часа изгребвах водата от трюма. От големия исландски кораб не ни помогнаха с нищо. От самото начало на експедицията липсваше каквото и да било взаимодействие. Докато, залитайки, изтребвахме с ведра водата, по-големият кораб се приближаваше и непрокопсаният му екипаж шумно ни се подиграваше.