Ледената пустиня
- Автор: Каранса Майте
- Серия: Войната на вещиците #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Унискорп
- ISBN: 978-954-330-333-5
- Переводчик: Александрина Кузманова
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Ледената пустиня». Краткое содержание книги:
— Аз наблюдавам и се разпореждам.
Почувствах се като затворничка, която е открила камера в килията си. Биг брадър контролираше всичките ми действия.
Карла повдигна рамене.
— Вие двете си помагате, а аз постоянно се грижа да сме добре защитени, така че никой отвън да не се намесва в живота ни.
— Искаш да кажеш, че сме омагьосани и трите? Затова не ви разпознах като Омар.
Карла се усмихна.
— Досега планът действаше, независимо от проблемите, които ни създадоха твоето безразсъдство и прекалената ти общителност, но това се очакваше. Онова, което не беше предвидено, бе Мерицел с нейното глупаво влюбване и анорексията.
Почувствах се като марионетка, предмет в ръцете на майка ми, която е предвиждала всеки мой ход от своенравното ми поведение.
— Наше задължение е да я защитаваме — добави Карла.
— Да защитаваме Мерицел? От какво?
— Майка й е умряла, за да я защити. Явно е, че Одиш са я преследвали.
— Значи е вярно, че майка й е умряла.
Не беше голяма утеха, но все пак… Поне приятелката ми — или тази, която смятах за такава, не се оказа пълна лъжкиня.
— Тя е самотна, много разстроена от случилото се, с крехко здраве и със съдба, за която пророчиците са предсказали, че ще е от решаващо значение за жените Омар. Трябва да я пазим.
Постепенно схващах. Мерицел беше важна. Беше Омар с бляскава съдба, а не като мен, обречената на жалката недостойна роля да послужа само за защитна броня на великата Мерицел. Майка ми ме беше използвала за примамка, като гръмоотвод, като… спаринг-партньор.
Избухнах:
— Свърши се тая. Чу ли? Край! Писна ми да решавате коя съм и какво да правя. Отсега нататък всеки да се защитава сам, както може. Мерицел да се заеме със себе си и да се оправя със съдбата си.
Карла се уплаши.
— Какво ще правиш?
Беше ми напълно ясно какво искам да правя, след като вече се бях запознала с Гунар, а сега никой и нищо не ми пречеше.
— Изчезвам.
Сложих няколко дрехи в един сак, взех си документите и тъкмо когато пъхах и атамето, ме спря вик:
— Не! Не го прави!
Беше Мерицел. Лицето й бе изкривено, очите й кървясали, а ръката й стискаше дръжката на вратата така, както хищник стиска в ноктите си жертва. Тя знаеше. Знаеше за чувствата ми към Гунар, знаеше, че съм предала нашето приятелство и че ще отида при него. Знаеше го. Прочетох го в погледа й и разбрах, че се е преструвала през цялото време.
— Не отивай при него, не можеш да ми причиниш това!
Карла се намеси, опитвайки се да успокои Мерицел:
— Успокой се, в твоето състояние не бива да…
Мерицел отблъсна Карла с неочаквана решителност и сила, изненадващи за външността й на слабо и беззащитно същество.
— Махай се!
— Аз нося отговорност за вас. Не мога просто да си тръгна и да те оставя така.
Мерицел отчаяно настоя:
— Остави ни, Карла, остави ни сами. Гунар засяга само нас двете със Селене.
По природа кротка и блага в момента Мерицел се бе разгневила ужасно, в изражението и в напрегнатото й тяло се долавяше сдържана ярост, която ме изплаши.
Стоях нащрек, стиснала атамето си в ръка. Карла ни гледаше, ту едната, ту другата, и очевидно се колебаеше какво да стори. Тя също усещаше враждебността, която витаеше във въздуха. Тогава аз наклоних везните.
— Това е въпрос между Мерицел и мен.
— Ама…
— Отивай на срещата. Предпочитаме да сме сами.
Двете с Мерицел се изправихме една срещу друга, очи в очи. Тя продължаваше да стиска дръжката, а брадичката й потреперваше. Аз с кинжала в дясната ръка и в защитна позиция не свалях погледа си от нея, без да се страхувам, като се мъчех да не позволя чувството за вина да стопи решителността ми. В момента, когато Карла затръшна вратата, Мерицел побесня, изпаднала в пристъп на ярост.
Без да ми даде възможност да реагирам, като разразило се торнадо, тя започна да хвърля по мен всеки предмет от стаята, който й попаднеше подръка, да къса завесите, да обръща чекмеджетата, да бута книгите от рафтовете и да им къса страниците. Опитах се да й попреча, но тя, сякаш придобила силата на сто вещици, с един удар ме запрати към стената. Почувствах се безсилна пред този неин пристъп на изригваща ненавист. Донякъде я разбирах, но не биваше да се оставя да ме сплаши. Прекалено дълго се бях заблуждавала, вярвайки на привидната й беззащитност.