Гаснеща жарава

Но него го няма.

Свъсвам вежди и мярвам неясната фигура на Левин, който все още стои на пост край караулката в далечината. Завъртам се на триста и шейсет градуса, взирайки се напрегнато в сивите къдрици на мъглата, разстилаща се като някакъв вечен прилив. Парата полепва по кожата ми подобно на тънък слой гланц.

Няма никого.

Вятърът сменя посоката си и повлича мъглата след себе си. Тънките струйки около лицето ми се раздвижват и гъделичкат страните ми.

Пук.

Очаквайки най-сетне да видя някого, се обръщам рязко по посока на хрусналата клонка и дългите ми кичури коса изплющяват по лицето ми.

— Ехо? — кънти гласът ми в нощта. — Кой е там?

Гледайки гневно в трептящия като дим въздух, си представям как се появява някой от патрулите, но не се случва нищо такова. Топлината напира изпод опънатата ми кожа, събужда инстинкта ми за самосъхранение — бий се или бягай. Един постови не би крил присъствието си.

И все пак чувството, че не съм сама, не ме напуска.

Обгръщам с ръце раменете си и ги разтривам. Отново поемам в нощната мъгла, бързайки да се прибера у дома.

Вече съм почти в центъра на селището, когато един глас прекъсва ритмичния звук от стъпките ми.

— Здрасти.

Спирам рязко и се извръщам, за да видя Касиан, който се появява от мъглата.

— Ти ли ме следеше, докато се придвижвах из града? — питам настоятелно. — Защо не каза нищо?

— Какво? — смръщва се той. — Не, чаках те тук.

Втренчвам се в него с подозрение, после отново поглеждам през рамо сякаш ще зърна някого там — някой, който се спотайва и ме шпионира.

Отново обръщам очи към него, когато ме пита:

— Направи ли го? Каза ли му да не се връща повече?

— Да, казах му.

И наистина беше така. Поне в началото.

Свеждайки поглед, тръгвам отново с ръце, скръстени на гърдите ми.

Той закрачва редом с мен.

— Ти как си?

— Ще се оправя — тръсвам глава. — Днес се случиха… много неща.

— Така е, зная — той се спира, поставя и двете си ръце на раменете ми и се вглежда в мен. — Постъпи правилно.

Правилно. Вече дори не зная какво означава това. В гърлото ми засяда буца. Неспособна съм да проговоря, да изрека поредната лъжа. Само кимам отривисто. Изплъзвам се от ръцете му и му обръщам гръб, не желая да съм близо до него. Присъствието му ме кара да се свивам… изпълва ме с вина. Заради целувката. Заради лъжите, които му наговорих тази вечер. Заради вероятността да напусна прайда завинаги и да предам доверието му.

Той ме настига и аз плъзвам поглед към него, нетърпелива да остана сама.

Изглежда, че ме разбира без думи.

— Ще те изпратя до вас, за да не докладват за теб, ако те спрат. Ще им кажа, че съм те придружил, след като си ходила да видиш Тамра.