Прагът на вечността [bg]

— Значи някоя от приятелките ти?

— В момента нямам приятелка.

Таня се заинтригува. Спомни си последния им разговор, преди да замине за Варшава. Василий твърдеше, че се е променил и е съзрял. Тя му отговори, че трябва не само да го каже, но и да го докаже. Сигурна беше, че това е просто поредната част от разговора, която цели да я вкара в леглото. Възможно ли беше да бърка? Съмняваше се.

След като се нахраниха, Таня го попита какво мисли за приходите от авторските права, които се трупаха в Лондон.

— Би трябвало ти да вземеш парите — каза Василий.

— Не говори глупости. Ти написа книгите.

— Имах малко за губене — вече бях в Сибир. Нямаше какво толкова да ми направят, освен да ме убият, а за мен смъртта щеше да е облекчение. Но ти рискува всичко — кариерата, свободата и живота си. Ти заслужаваш парите повече от мен.

— Е, не бих ги взела, дори и да можеше да ми ги дадеш.

— Значи сигурно ще си стоят там, докато умра.

— Не се ли изкушаваш да избягаш на Запад?

— Не.

— Звучиш убеден.

— Убеден съм.

— Защо? Ще си свободен да правиш каквото искаш през цялото време. Без повече радиопиеси.

— Не бих заминал… освен ако и ти не заминеш.

— Не говориш сериозно.

Василий сви рамене.

— Не очаквам да ми повярваш. И защо да ми вярваш? Но ти си най-важният човек в живота ми. Дойде в Сибир да ме намериш — никой друг не го направи. Опита да ме освободиш. Изнесе тайно работите ми на Запад. В продължение на двадесет години ти си най-добрият приятел, когото човек може да има.

Таня се развълнува. Никога не беше гледала така на нещата.

— Благодаря ти, че го казваш.

— Това е самата истина. Няма да си тръгна — отговори той. После додаде: — Освен, разбира се, ако и ти не дойдеш с мен.

Тя се вторачи в него. Предложението му сериозно ли беше? Боеше се да попита. Погледна през прозореца към снежинките, които се въртяха в светлината на уличните лампи.

— Двадесет години, а никога дори не сме се целунали — каза Василий.

— Вярно.

— А ти продължаваш да ме мислиш за безсърдечен Казанова.

Всъщност тя вече не знаеше какво да мисли. Променил ли се беше?

Променят ли се хората въобще?

— След цялото това време ще е срамота да разваляме традицията — каза тя.

— Но го искам с цялото си сърце.

Таня смени темата.

— Ако имаш възможност, би ли заминал на Запад?

— С теб — да. Иначе не.

— Открай време искам да направя Съветския съюз по-добро място, а не да го напускам. Но след разгрома на Солидарност ми е трудно да вярвам в по-доброто бъдеще. Комунизмът може да изтрае хиляда години.

— Или поне повече от теб и мен.

Таня се колебаеше на ръба. Изненада се колко много иска да го целуне. И още нещо: искаше да остане тук, да говори с него, на този диван, в този апартамент с тези снежинки пред прозореца за много, много време. Какво странно чувство, каза си тя. Може би е любов.