За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Ти ли си Момчил, господарят на Меропа?
– Аз.
Конникът първо свали ръкавиците. Под тях се показаха бели ръце с тънки пръсти. После смъкна шала и откри лицето си.
– Аз съм Елена, дъщерята на протовестиария Раксин.
Едничкото, което потрепна в каменното лице на мъжа, бе крайчето на устните му. Сякаш против волята си опитваше да се усмихне или пък обратното – полагаше усилие да не се засмее.
– Защо си сама? Къде е свитата и охраната ти?
– Бях дала дума да съм тук в уречен ден и час. Трябваше да тръгна по тъмно, а бурята още не беше отминала. Не бой се, брачните книжа нося със себе си. Идвам с най-добрата охрана. А свитата ми ще дойде. Ако не ти се чака, няма да чакаме.
Момчил кимна. Хвана ръката ù и се обърна към мъжете:
– Окажете почит на моята невеста.
Посрещачите забиха факлите в снега, свалиха шапките си и коленичиха. Елена също свали шапка, притисна я към гърдите си и сведе глава:
– Поклон и на вас, достойни люде! Нека небето ми е свидетел, че идвам с чисто сърце, като при свои.
Жестът и думите ù бяха образец за смирено величие и изящество, които никой не забеляза. Всички се бяха облещили срещу лицето ù, обрамчено от гъсти и меки коси, снежнобели на цвят. Не заскрежени, а бели бяха и веждите, и миглите ù. Кожата ù бе бледорозова, почти прозрачна, бледорозови бяха и пълните ù устни. Единственият цвят на това почти безплътно лице бяха очите. Тъмносини, почти теменужени, като небе пред буря.
Струваше им се толкова далечна и неистинска. Хладна и неуловима като снега, сякаш можеше да се разтопи и да изчезне.
Един от посрещачите се изправи, свали от рамото си гайда и я наду. Писъкът отекна пронизително и грозно, а планината върна присмехулно ехо. Горе, в едва различимите кули на крепостта лумнаха огньове. Трикратен рев на бойни рогове приветства новата господарка за добре дошла.
Без да каже и дума повече, Момчил я поведе към прохода. Като почетна стража след тях се наредиха конят ù, мъжете с факлите и кучетата.
Малко преди да влязат между скалите обаче, спряха. Там, на завет, върху купчина суха шума, бе оставена закрита носилка, увита с дебели кожи и халища. До нея бяха застанали със скръстени ръце двама възчерни и грозни прегърбени носачи.
– В сняг ездачи не могат да стигнат догоре – каза Момчил, докато отмяташе едно от халищата. – Ще има и с кого да разговаряш по пътя.
В носилката седеше жена. Изглеждаше толкова мъничка – нежна и омагьосващо красива, като есенен цвят. Лицето ù бе леко издължено и със съвършени пропорции като на икона, очите ù – огромни, зелени и тъжни. Две дебели плитки не бяха успели да съберат дългите ù до под кръста къдрици с бакърен цвят. Черната вълнена рокля, която носеше, само изтъкваше мекия матов блясък на кожата ù.
Елена се приведе и без да каже нищо, се качи в носилката.
Не изкънтя гръм, небето не се раздра, земята не се разтвори. Зелените очи на едната жена блеснаха като изумруди, в теменужените на другата припламнаха мълнии. Нищо повече не се случи.
Вътре не беше нито тъмно, нито топло, както Елена очакваше. Между кожите и халищата бяха оставени пролуки за свеж въздух. Носилката се разклати, докато я наместят носачите на раменете си, после се залюля равномерно.
Никой вещер и никой пророк през вековете нататък не узна колко малко думи си казаха двете тогава:
– Странно. Не те видях. Как е името ти?
– Катерина.
– Тебе ли наричат Милостивата?
– Да, мене.
– Виждам черни криле зад гърбиците на носачите ти.
– Аз помня лоши неща за твоите кучета.
В очите на Елена бушуваше титанична буря. Усмивката на Катерина озаряваше полумрака в носилката. Гласът ù бе мек и ласкав:
– Ето ме сега, мила. Сега съм пред теб, нали? И на мен ми бе трудно да те позная като жрица на Сен…
Елена се наведе към мъничката жена и нежно сложи пръст на устните ù:
– Мълчи!
Катерина затвори очи в знак на съгласие.
Те бяха като деня и нощта.
Елена хвърли белите кожи, а Момчил – черния си кожух, и някакво странно, мистично вълнение обзе събраните хора. Не бяха срещали до днес девойка, почти равна по ръст на княза, с вирната като него брадичка и същия опасен огън в очите.
Момчил имаше широко лице с изваяни черти, яркочервени устни и тънки вежди над черни и дълбоки като ада зеници. За мъж бе неприлично красив. Лицето на Елена изглеждаше като излято от восък, фино и безплътно, с едва отличими черти и устни, забулено в мъгла, през която пробиваха само искрящите ù виолетови очи. Дългата катраненочерна коса на Момчил бе сплетена на плитка и прехвърлена по момински през рамо. Дебелата снежнобяла плитка на Елена се спускаше по гърба ù и изчезваше някъде под червения ù вълнен сукман. Поразяващо различни и сякаш родени един за друг.