За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Душа! – ми бе отговорила Димна Ангелина.
Точно така – душа. Ние, змейовете, нямаме души. И живеем чрез душите на хората. Именно затова ни убива забравата.
Мъдър е бил оня, който е създал хората и змейовете! На единия дал душа, на другия – сила. На единия – воля, на другия – устрем. И ги сложил на кантар, да види кой над кого ще надвие…
И през всичките хилядолетия досега змейовете бяхме уверени в пълното си превъзходство. Силата ни и хорското страхопочитание ни даваха илюзията за непобедимост. Но колко струва бездушната, разпиляна сила? Не ние се оказахме избраните, а те… Бъдещето бе заложило на тях – хилавите двукраки хора, които презирахме, заради слабостта им да ни излязат насреща, без да си даваме сметка, че всъщност живеем тъкмо чрез тях и именно вярата към нас в душите им ни прави това, което сме.
Когато разбра, че съм змей, Димна Ангелина няколко пъти се опита да ме убие, но все я усещах: и отровата в гозбата надушвах, и се сепвах в съня си, когато се прокрадваше към мен с магьосан кинжал… На млади години и тя е била грабната от змей, но успяла да избяга. Поне това ми разказа, след като усети, че съм разбрал как именно злото, което сме вършели, ни е осъдило на забрава. И след като видя, че се отричам от него и търся път да оцелея. Тогава омагьоса меча ми, тогава ми подари оная кесия и ме научи да си служа с пепелта от огнището ù.
Помагах ù, грижех се за нея, носех дърва, палех огъня, чистех хижата ù… И едва тогава разбрах: Небеса! Сбогом, небеса! Никога повече няма да се рея във вас! Ще си остана тук – на земята. По-далеч от новия Бог и по-близо до тях – хората. Те имат право на това. Цял живот съм вземал. Сега ще дам. Единственото, което имам – себе си. И ще се слея с тях.
Ако змейовете си бяха останали същите, един ден все пак вярата в новия Бог щеше да ги затрие и те все пак щяха да изчезнат. Един по един. Не, навярно нямаше да бъдат забравени така бързо, но тогава щяха да останат в паметта на поколенията като диви, грозни злодеи, дори след смъртта си протягащи алчната си паст към всичко, което никога не им е принадлежало.
И може би другите змейове също са го разбрали, защото отведнъж просто се изгубиха. До един. Така е – светът се промени, ще се променим и ние. Ще се слеем с хората, които довчера презирахме заради силата си, но силата на тяхната невяра все пак ни победи. След нея се спускаше покровът на забравата.
Трябваше да го направим. И навярно след нас, подгонени от забравата, ще дойдат и духовете на гората, самовилите, юдите… Ще надвият по нещо в себе си, ще се променят и ще дойдат.
За да ни има!
За да живеем чрез децата и внуците си. За да израснат хората след нас по-снажни, по-силни, по-смели, по-красиви, по-мъдри и по-свободни. И знам, че един ден и те като нас ще литнат към небесата, с които ние се сбогувахме.
Нашите небеса…
А сигурно след много, много векове някой далечен наш потомък ще разчете магическата формула, по която са подредени неизброимите частици, от които е направен човекът, ще надзърне през диплите на хилядолетията и ще възкликне: „Ето го змея!“.
И ще си спомнят!
И ще ни има…
Чак до свършека на вечността!
Ето го новия ни път. Път незнаен и труден. Но единствен.
И ще вървя по него.
Поне за времето, което ми остава.
Цялото село бе излязло да ме посрещне. С венци от цветя, тъпани и гайди. Небрежно преминах мълчешком през тълпата и отидох до Вълкана.
– Няма вече змей! – рекох. – Няма да има змейова сватба…
Хванах Светослава за ръката. Тя се притисна до мен и сведе глава на плещите ми. Прегърнах я.
– Дай ми я – обърнах се пак към Вълкана, думата заседна в гърлото ми, но намерих в себе си силата да я кажа – тате!
Ха, също като в приказките – юнакът побеждава змея и получава ръката на девойката. Да, юнакът победи змея.
– Хубаво! – плесна Вълкан с ръце и се засмя. – Стягаме се за сватба!
Светослава се притисна към мен още по-силно и по-нежно.
Моят път… Нашият път…
Гледай се сега в кладенеца, Светославо!… Хубава си, момиче! Ненапразно разправят, че змейовете виждат през кладенците и се влюбват в жените, които се оглеждат в тях. Твоят змей те обича!…
На следващия ден отново се качих на планината. Все ме теглеше това проклето любопитство: дали е оживял Горун… дали е разбрал? Или вече се е разпаднал на пепел, изгаряйки всичко около себе си…