Розата и бодилът [bg]

През остатъка от пътя той пое по коридорите на прислугата, с пронизано сърце. Преди подземието спря, за да вземе фенер.

Тъмниците бяха празни. Килиите рядко приютяваха затворници, и то не за дълго. В Медфорд правосъдието биваше раздавано бързо. Крадците губеха определена бройка от пръстите си. Длъжниците биваха бити. Убийците увисваха на бесилото. Саботьорите губеха крайниците си, а предателите биваха разчеквани. Тъмницата изпълняваше ролята на временен приют за обречените. А тъй като в последно време обесванията биваха провеждани почти веднага, затворът се превръщаше в идеалното скривалище.

Ройбън се отправи към последната килия: тя имаше Г-образна форма и бе изключително подходяща за целта, защото ъгълът бе скрит от прозореца. Ключът за тази килия обикновено висеше на една връзка, оставена над стълбището на тъмницата; понастоящем юношата го носеше със себе си. Той заключваше Роза, за да не позволи на друг да влезе при нея. Доколкото знаеше, това бе единственият ключ.

Очаквано, тя все още се намираше в килията, свита край стената, омотана в донесеното й одеяло.

— Добро утро, Роза. Как си?

Тя отвори очи и премигна срещу светлината. Това бе първият път, в който Ройбън можеше да я огледа на спокойствие. Девойката определено бе красива; без грима очевидно би изглеждала много по-добре (определено, защото той се бе размазал от сълзите й). Върху бузата й имаше синина, а върху крайниците й бяха останали драскотини от снощното слизане.

— Вече е утро?

— Да. — Той коленичи пред нея. — Гладна ли си? Донесох ти храна.

Роза се надигна, за да надникне в шлема, и веднага захапа сиренето.

— Благодаря ти — промърмори тя.

Хилфред й подаде и малък мях със слабо вино. След като отпи, младата жена попита:

— Какво става? Кралят жив ли е?

— Кралят е добре. Доколкото можах да видя, нищо не се е случило през нощта. Но всички те търсят.

— Защо? Аз не съм направила нищо.

— Не зная.

— Какво каза баща ти?

— Още не съм говорил с него. Той беше дежурен цяла нощ и не се прибра.

— Не си казвал на никого за мен?

Ройбън поклати глава.

— Размишлявах над думите ти. Онази кула е част от кралските помещения. Само на охранителите и благородниците се разрешава да се качват над третия етаж. Онези, които си чула, или са били част от пазачите, или са били някакви благородници. Боя се да не попадна на грешния човек.

— Какво ще правим? Ще остана да чакам тук?

— Съжалявам. Сигурен съм, че не е никак удобно, но това е най-безопасното място, което съм способен да ти осигуря. Друго не можах да измисля.

Тя кимна, макар разочарованието й да личеше.

— Дължа живота си на теб. Благодаря ти.

Поне в това тя бе искрена. Но думите й го накараха да се почувства неловко: Хилфред не бе свикнал да получава благодарност.