Наследството на Армадата [bg]

— Ако си забъркал някаква каша в кръчмата, това си е твоя работа — сви рамене тя. — Но се чудя какво си очаквал, когато влизаш в пъб като „Спининг Джени“ и започваш да задаваш въпроси? Това е Белфаст. Тук миналото никога няма да умре. Тези хора продължават да мислят, че се бият за някаква кауза. За тях Фъргъс Дойл е легенда. Те не виждат това, което виждам аз. Не го познават така, както го познавам аз. Те са просто каубои, които обаче нямат вина, че и след сто години в Ълстър няма да има мир. Вината е на твоите сънародници. Англичаните сложиха началото на тази ужасна бъркотия.

— Аз съм наполовина ирландец — поклати глава Бен. — Казвам ти го за информация.

— И какво от това? — презрително изсумтя момичето. — Медал ли очакваш?

— Благодаря ти, че ме доведе тук, Тара.

— Можех и да те гръмна. Готова съм да убия всеки, който се опита да му причини зло.

— Оценявам го.

— И все още мога да го направя.

— Оценявам и това.

— Но аз не искам нищо подобно — тъжно рече тя. — Искам да се сложи край и хората да проумеят, че Фъргъс Дойл е само един нещастен болен старец, който трябва да бъде оставен на спокойствие, за да почине в мир. Което ще се случи съвсем скоро. — Очите й се насълзиха. — Исках да го видиш, за да разбереш колко си грешал.

Бен замълча.

— Зная и за жената, която е изчезнала — промълви след известно време Тара. — Имаше предаване по телевизията. Това има ли нещо общо с онзи търсач на съкровища? Форсайт, или както там му беше името?

— Точно така — кимна Бен. — Роджър Форсайт.

— По телевизията съобщиха, че в колата с него е имало жени. Тя е била една от тях, нали? И нея ли са отвлекли?

Бен отново кимна.

— А ти много я обичаш — внезапно рече момичето. — Изписано е на лицето ти. Съпруга или приятелка?

— Беше — отвърна с въздишка Бен. — Разделихме се.

— Надявам се да я откриеш. Надявам се да е жива и здрава. Наистина.

— Аз също се надявам — отвърна той. — Благодаря ти, Тара. Ти си най-сладкото момиче, насочвало револвер в главата ми.

Тя се усмихна тъжно.

— Дори не знам как ти е името.

— Няма значение.

— Предполагам, че трябва да те върна обратно в града.

— Ще ти бъда благодарен, ако ми помогнеш да стигна до колата си. Нямам време за губене.

— Къде ще отидеш?

— Още не знам — призна той. Едва сега започваше да разбира как се чувства човек, чиято единствена надежда се стопява буквално пред очите му.

— Нали няма да кажеш на никого? — попита тя. — Имам предвид мястото, където е чичо Фъргъс. В случай че някой…

— Жива душа няма да разбере!