Жените, които го познаваха [bg]

– Не.

– А искате ли да коментирате?

– Не искам да коментирам на този етап – повтори Торкел.

И двамата знаеха, че отказът на Торкел да отрече или да коментира с равносилен на потвърждение, но никой нямаше да може да каже, че е издал информация на пресата. И не беше необходимо. Имаше много други полицаи, които биха го направили с радост. Не в екипа му, но в други отдели на управлението. Толкова много, че това се бе превърнало в проблем за разпитите и работата със свидетелите. Твърде голям брой хора научаваха твърде много твърде скоро.

– Утре сутринта ще свикам пресконференция.

– Защо?

– Ами елате и ще разберете.

– Ще дойда. И ще използвам информацията, която имам.

– Знам.

– Благодаря, че се обадихте.

Торкел затвори. Пресконференция. Утре. И по-добре. След като Вебер слухтеше по петите му, трябваше публично да запазят някакъв контрол върху потока от информация. Пресконференцията винаги беше балансиращ акт. Изчакват ли твърде дълго, за да споделят онова, което знаят, може да има обратна реакция, водеща до труден дебат за обществената сигурност и защо полицията е мълчала за факта, че сериен убиец се разхожда свободно. И да, нуждаеха се от информация. Торкел предпочиташе да има още няколко улики, върху които да работят, преди случаят да стане обществено достояние, може би дори да посочи няколко заподозрени, така че общественото внимание да придвижи напред разследването, вместо само да го разшири, но не беше така. Не разполагаха с нищо. Не бяха стигнали доникъде. Ако им провърви, вниманието може да доведе до нещо положително. Защото Торкел знаеше със сигурност едно: в деня, в който започнат да се появяват заглавията, един човек ще прочете всяка статия, ще забележи всеки коментар и ще проследи всеки дебат – убиецът. Имитаторът. Това може да го стимулира. Да го направи прекалено самоуверен. И тогава може да допусне грешка.

Пожелателно мислене.

Торкел затвори интернет търсачката и се протегна. Денят беше тежък.

Твърде много въпроси, твърде малко отговори.

Мислите му започнаха да блуждаят. Към дъщерите му, лятната вила и какво да направи сега, след като момичетата му наближават възраст, когато скоро вече няма да искат да ходят там. Най-вече Елин протестираше, че трябва да прекарва последните няколко дни на лятната ваканция във вилата, но несъмнено и Вилма скоро щеше да запее същата песен. Сега вече тя беше тийнейджърка. Торкел се боеше от този момент. Моментът, когато те ще пораснат. Когато ще искат да бъдат с приятелите си и да имат собствен живот, далеч от стария си татко в е твърде малката лятна вила в Естергетланд. Това беше естествено. В края на краищата, такава е целта, когато отглеждаш и възпитаваш деца – да ги направиш самостоятелни личности. Той знаеше, че е успял, но този факт не правеше нещата по-лесни.