Защото те обичам

Лидия остана загледана в Мама Лангстън в продължение на няколко секунди, преди да отправи погледа си навън. Рос трябваше да си вземе дъждобрана. Дъждът отново се бе усилил.

— Да — прошепна тя. — Толкова лошо беше.

Тя потрепери от неизказана погнуса при спомена, който продължаваше да терзае паметта й; спомен, за който се бе заклела никога повече да не го извиква, стига да имаше сили за това.

Мама Лангстън силно въздъхна.

— Страхувах се, че е нещо такова. Но невинаги е така, Лидия. Мистър Коулман е…

— Мъж. Мъж, който ме желае точно толкова, колкото и аз него.

— Не подозираш колко си права — промърмори Мама Лангстън на себе си. А на глас тя произнесе:

— И двамата имате нужда един от друг. Можеш ли да издържиш, без да видиш Лий повече от час?

Сълзи замрежиха очите на Лидия докато гледаше към импровизираната люлка. Само след няколко седмици трябваше да му направи нова, иначе крачетата му щяха да се удрят в отеснелите вече стени. Но щеше ли да бъде край него само след няколко седмици? Мистър Коулман беше нежен и любящ баща, но можеше ли да знае всичко, свързано с отглеждането на малко дете? Той не притежаваше майчински инстинкт като нея.

Мама Лангстън усети колебанието й и смело продължи.

— Какво мислиш да правиш, ако решат да те изгонят? Сигурна съм, че и секунда няма да те оставят повече с нас. Не и докато и двете ми представителни момчета са с мен.

Гордостта на момичето беше уязвена, точно както Мама Лангстън бе целяла. Главата на Лидия гордо се вирна нагоре.

— Мога и сама да се погрижа за себе си.

— Ти не беше в кой знае колко добро състояние, когато те откриха момчетата ми — почти мъртва от загубата на кръв и от треската. Дрехите ти се разпадаха на парцали по гърба ти. Нямаше и цент у себе си. Нито храна. В тия времена е трудно една жена да се грижи сама за себе си. — Мама Лангстън я опипа с твърд поглед. — Особено ако бяга от някого.

Страхът нахлу в очите на Лидия и я издаде. Мама Лангстън не го пропусна и разбра, че случайният й изстрел е попаднал право в целта.

— Никой няма да преследва млада жена с бебе, нали така?

Тя се насочи към изхода на фургона, но спря за последния си коз. Момичето седеше на столчето с невиждащи очи, потънало с дълбок размисъл.

— А можеш да си причиниш и още по-голяма злина. Подозирам, че мистър Коулман има характер, по-избухлив и от този на дявола, но той умее да се контролира. Не мисля, че е способен да ти причини болка, като онзи мъж. Помисли върху това.

С тези думи тя напусна фургона.

Мама Лангстън имаше право, призна Лидия пред себе си. Ако искаше да остане с Лий, трябваше да се ожени за мистър Коулман. Тя обичаше детето и беше сигурна, че и то я обича, или поне, че вече я познава. Трябваше само да му загука и то щеше да обърне личицето си към нея.

А Рос не беше лош човек, поне не беше като мъжете, с които им се бе налагало да живеят с майка си в продължение на дванайсет години. Беше малко сприхав и напрегнат, много горд, но тя беше съгласна с Мама Лангстън. Можеше да изпадне в бяс заради нея, но нямаше и с пръст да я докосне. Беше разполагал с достатъчно възможности досега, и щом не го беше направил до този момент, едва ли щеше да го направи и в бъдеще.