Защото те обичам
- Автор: Браун Сандра
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Короткие романтические романы
Электронная книга - «Защото те обичам». Краткое содержание книги:
Дъждът продължаваше с неотслабваща сила, макар че гръмотевиците вече се чуваха отдалеч и мълниите не можеха да пробият мрака до лагера. Въпреки че телата им не се докосваха, излъчването от тялото на Рос действаше много успокоително. Накрая тя се отпусна в дълбок сън.
Рос се събуди, но му беше потребна повече от минута да се ориентира къде е. Очите му се впиха в страничното покривало на фургона. Макар че нямаше междина между страничната преграда и брезента, той все пак можа да се убеди, че вече разсъмва, макар и дъждът да не бе отслабнал. Беше на сухо и топло място, чувстваше се отпочинал и нещо много приятно имаше до…
Той мигновено се претърколи настрани. До него лежеше Лидия. Беше будна и лежеше на хълбок, като държеше Лий в обятията си. Нощницата й беше разкопчана и отворена. Лий жадно смучеше мляко й.
Тя леко извърна глава.
— Съжалявам, че ви събудих. Толкова хубаво спяхте.
— Ти не ме събуди. Свикнал съм да ставам рано.
Рос се опита да откъсне очи от нея, от доволния си премляскващ син, от гърдата й, но не успя. Не мислеше, че са лежали заедно в едно легло. Не мислеше за Виктория. Не мислеше за абсолютно нищо, освен за това, колко хубава беше сънената й усмивка.
— Няма смисъл да ставаме толкова рано днес — изрече тя успокояващо. — Дъждът изобщо не е намалял в сравнение със снощи.
— Май е така — каза разсеяно Рос.
Чудеше се как въобще е могъл да си помисли, че косата й е отвратителна. Обзе го натрапчиво желание да зарови пръсти в нея, и само с огромно усилие на волята се сдържа да не го стори. Подпря се на лакът да огледа по-добре сина си.
— Напълнява — констатира той.
Лидия се изсмя с мек, гърлен смях, който изпрати ефирни вълни по цялото му тяло.
— Така и трябва. Нали само яде и спи.
И двамата не отделяха поглед от него, докато Лий сучеше с наслада и нехаеше, че се явява свързващо звено между двама странници. Мляскаше жадно и капчици мляко покриваха устицата му, после плавно преминаваха в тънка струйка, стичаща се върху гърдата на Лидия.
Рос го направи абсолютно несъзнателно, нещо, което в противен случай би го ужасило още при самата мисъл. Направи го, преди още да проумее, че беше помръднал. Протегна ръка към Лидия, обра капката мляко от гърдата й с показалец и после я облиза.
Остана вцепенен на мястото си от това, което току-що бе сторил. Лидия извърна глава върху възглавницата и го загледа невярваща на очите си. Обходи с поглед мустаците му, устата под тях, и накрая се спря върху пръста, който все още почиваше върху устните му — престъпник, заловен на местопрестъплението.
— Не исках да го сторя.
Гласът му прозвуча като трион прекаран, върху сухо дърво. Лидия не отделяше мълчаливия си въпросителен поглед от лицето му, сякаш се опитваше да проумее нещо, което беше извън всякакво разбиране. Защо не отхвърли завивките и не излезе в дъжда? Не можеше да го разбере. Рос съзнаваше само, че не е в състояние да помръдне тялото си или да откъсне поглед от очите й.
Накрая тя отново се обърна към бебето.
— Вече заспа — промърмори успокоително, сякаш не се бе случило нищо необичайно.
Рос отново рухна върху сламеника захлупил с ръка очите си. Слухът му възприемаше и най-слабото й движение, с което тя отдели Лий от себе си, скри гърдите си в приюта на нощницата и я закопча. После положи внимателно бебето до себе си и се отпусна в дълбок сън.
А той още не можеше да проумее какво беше направил. И все още беше неспособен да направи и най-малкото движение. А вкусът на млякото продължаваше да пари върху устните му.
След малко сънят го надви и той се отпусна с капчицата флуид от тялото й върху устните си. Несъзнателно подгъна ръка под завивките и я подпъхна на по-топло място. Не усети как един кичур коса покри бузата му и се вплете в мустака му. Тялото му инстинктивно се уви около източника на топлина — по-заоблена, по-мека и по-крехка версия на човешкия род. Според подсъзнанието му всичко беше наред.
Тримата заспаха.
Така ги завари мистър Грейсън един час по-късно.
Глава седма
Рос Коулман притежаваше мълниеносните инстинкти на гърмяща змия. Годините на партизанско ежедневие и беглец от закона му бяха създали и развили шесто чувство за всякакво чуждо присъствие. Тази сутрин обаче това чувство го подведе. Той продължаваше безгрижния си сън до момента, в който управителят на кервана се изкашля многозначително.
Рос отвори очи и погледът му падна върху Хал Грейсън, застанал в отвора на фургона. Беше забил поглед в пода и мачкаше нервно шапката си.