Защото те обичам

Бурният смях на Мама Лангстън прекъсна тирадата му. Двамата с Лидия се втренчиха изумени в нея, докато тя изтриваше просълзеното си от смях лице.

— Вие двамата вече се карате направо като мъж и жена!

Рос бясно започна да закопчава ризата си. Той я бе облякъл по време на една от гневните тиради на мисис Уоткинс, но не бе имал възможност да я закопчее.

— Аз те обичам, Мама Лангстън, теб и цялото ти семейство. Вие винаги сте били добри към мен и Виктория, преди тя да почине, но този път ще те помоля повече да не ми се бъркаш в работите ми.

— Добре — изненада го тя с неочакваното си съгласие. — Но първо искам и аз да си кажа думата и никой няма да напусне фургона, преди да съм свършила.

Тя стъпи здраво върху двата си крака обути в ботуши и Рос си помисли, че дори динамит не би успял да я помръдне от мястото й. Не можеше да стигне много надалеч поради проливния дъжд и разкаляната земя, така че нямаше смисъл да потегля толкова рано. Друсна се на другия стол и притисна главата си в ръце.

Лидия му хвърли къс поглед и се удиви от позата му. Точно такъв го беше видяла и първия път, понесъл всички земни несгоди върху плещите си.

— Рос, моля те, изслушай ме — обърна се към него Мама Лангстън, — ще позволиш ли на тази мръсна стара вещица Лиона Уоткинс да те изрита от кервана?

— Не — отвърна сбито Рос. — Тя няма нищо общо с моето решение. Трябваше да си отида още когато почина Виктория. Мога спокойно да стигна до Тексас и сам и вероятно доста по-бързо.

— С Лий?

— Все ще се оправя някак си.

— И вероятно ще умориш бебето, докато се справиш. Освен ако не планираш да вземеш и Лидия с теб. Но в този случай спокойно можеш да си останеш в кервана при нас, където е по-безопасно.

— Ако остана при вас в кервана, това означава да се оженя за нея. Не мога да го направя.

— Защо?

— Защо? — Той се изправи на крака и закрачи напред-назад, макар че му се налагаше да ходи приведен. — Защото е измет, ето защо.

— Вече ми се повръща от глупостите ти, Рос Коулман — извика Лидия, като рязко се извърна от сандъчето, където току-що беше положила нахранения и заспал Лий. Тя изгледа Рос с юмруци, опрени на хълбоците си. — Ти не знаеш нищичко за мен.

— Така е. Не знам дори как е цялото ти име.

— Не ти е необходимо да го знаеш. Но аз не съм измет — изрече тя с яростта на лъвица. — Ти също не си ми разказал нищичко за себе си.

— Това няма нищо общо с теб.

— Няма ли? Как да сме сигурни, че ти нямаш някакво срамно минало, което се опитваш да скриеш от нас? Може би мястото ти изобщо не е тук сред тези почтени хора, каквато и да е била съпругата ти.

Загорялата кожа на Рос побледня може би за пръв път в живота му.

Очите му отскачаха последователно от Лидия върху възрастната жена и обратно, сякаш двете жени бяха врагове, готови всеки миг да го атакуват. Тялото му се напрегна като пружина. Предпочете обаче да не се издава.