Виновните се страхуват
- Автор: Чейз Джеймс Хэдли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Виновните се страхуват». Краткое содержание книги:
Пред очите ми се откри малко преддверие, отрупано с дървени сандъци и щайги. Сред тях ме очакваше човек с увиснала на долната устна цигара — Хари Биноуър. Беше дребен, облечен в бяло сако и черен панталон. Лицето му представляваше експонат, какъвто ловец на глави от Борнео би бил горд да добави към своята колекция. Хлътналите очи, тънките устни и разширените ноздри улавяха вниманието, но бяха твърде далеч от красотата. Пристъпих и му се усмихнах.
— Да се оправим с парата, авер — изпревари ме той. — И то бързо!
Извадих пет банкноти от по пет долара и му ги предложих.
Лицето му започна да се вкаменява.
— Грейвс каза петдесет. Какво значи това?
— Грейвс каза също, че човек не бива да ти се доверява, аверче — отговорих. — Половината сега, половината после. Искам да огледам тези помещения. Като тръгна обратно, ще си прибереш и другата половина.
— Само мини през тази врата и ще нагазиш в ядове — натъпка парите бързешком в задния си джоб.
— Ти си момчето, което трябва да държи ядовете далеч от мен. За какво, мислиш, ти се дават петдесет долара? Има ли някой от другата страна на вратата?
— Сега баш не, но ще нахлуят след десетина минути. Господарят е в кабинета си.
— Кордец?
Той кимна утвърдително.
— Тук ли е вече отговорникът по напитките?
Също е в кабинета си.
— Е, добре. Ще вървиш напред, а аз ще те следвам. Ако ни се случи някаква нежелана среща, дошъл съм по работа при отговорника по напитките. Нося мостра за него.
Биноуър се колебаеше. Можех да видя, че тази постановка не му харесваше. Много му се искаше обаче да пипне останалите двадесет и пет долара. Струваше ми се, че алчността ще надделее, и наистина излязох прав.
Прекоси вратата. Аз се забавих секунда-две и го последвах. През един коридор достигнахме друга врата, а през нея се озовахме в голям салон за коктейли. Беше наистина нещо изключително. Най-изкусно подреденият бар, в който бях влизал някога. Разполагаше с места за около триста души. Барът, оформен като удължена буква S, вървеше успоредно на двете стени. Подът бе изработен от черно стъкло, а половината от помещението нямаше таван и можех да видя звездите над главата си. Навън бе терасата. От нея се виждаше морето и дългият десет мили крайбрежен път. Бананови и други видове палми растяха в огромни съдове. Пълзящи цветя закриваха покрива и стените с изобилие от червени, розови и оранжеви цветове.
До една от палмите се присъединих към Биноуър.
— Служебните кабинети са ей там — посочи той една врата зад бара. — Ресторантът е по-нататък. Какво друго искаш да видиш?
— Искам нещо за спомен. Дай ми някое от кибритчетата, предназначени за посетителите.
Изгледа ме, като да съм луд, но отиде до бара и ми показа една шепа сгъваеми кибрити.
— За тези ли приказваш?
Взех три, отворих ги и огледах задната страна на клечките. По тях нямаше никакви числа.
— Само с тези ли разполагате?
— Какво искаш да кажеш бе? Това са сгъваеми кибрити, нали? За тях питаше, не е ли така?
— Нямате ли някакъв друг тип? Такива, които шефът дава?
— Виж какво, тарикат! Стига вече! — Лицето му бе започнало да лъщи от пот. — Ще загубя службата си, ако те намерят тук. Взимай твоите дяволски кибрити и да те няма!
— Няма ли възможност да надникна в някоя от канцелариите? Ще ти бутна още един петдесетак, ако трябва.
Видях как нервното му напрежение нараства бързо.
— Ти си шашав! Измитай се веднага оттук!
В този момент вратата зад бара, водеща към канцелариите, се отвори. Появи се пълен човек в бяло сако, с красиво избродиран грозд върху ревера — символ на отговорника по напитките. Латиноамерикански тип с гъста, черна, обилно намазана с брилянтин коса и мустачки „ала Чарли Чаплин“. Малките му черни очи бързо се преместиха от Биноуър върху мен. Видях как лицевите му мускули се изпъват под тлъстата си покривка.
Биноуър не изгуби ума си напълно.
— Ето го и мистър Гомец. Нямате работа да се пъхате тук, без да ви е определена предварително среща — а после се обърна към Гомец: — Тази личност иска да говори с вас.
Отправих сервилна усмивка към тлъстия южноамериканец.
— Можете ли да ми отделите миг от вашето време, мистър Гомец? Аз съм О’Конър, „Калифорния Уайн енд Ко“.
Когато Гомец доближи, извадих картичката и я поставих върху бара. Взе я с дебелите си пръсти и я заразглежда. Лицето му бе безизразно като дупка в стената. Усещах миризмата на помадата по наплесканата му коса — не бе приятен аромат.