Дръж се здраво [Hold Tight-bg]

Гардът остана безмълвен.

— Виж какво — каза Майк. — Не искам да създавам неприятности…

— Тогава бягай отзад на опашката. Ама надали ще те пусна и когато ти дойде редът.

— Става дума за нещо наложително. Приятелят му току-що влезе. Казва се ДиДжей Хъф.

Гардът направи крачка напред. Първо гръдният кош, голям колкото половин тенис корт, после всичко останало.

— Принуден съм да те помоля да се отместиш.

— Но синът ми е непълнолетен.

— Това го чух.

— Трябва да го измъкна, докато не е станала по-голяма беля.

Гардът прекара огромна колкото хокейна вратарска лапа длан по гладко обръснатия си черен череп.

— По голяма беля, казваш?

— Да.

— Леле, леле, сега съвсем се притесних.

Майк бръкна в портфейла си и извади банкнота.

— Не се хаби — рече гардът. — Не те пускам.

— Но ти не разбираш.

Гардът направи нова крачка. Гръдният му кош опря в лицето на Майк. Майк затвори очи, но не отстъпи. Навик от хокея, вероятно. Никога не отстъпвай. Отвори очи и ги впери в големия.

— Дръпни се да мина — каза Майк.

— Сега ще трябва да си тръгнеш.

— Дръпни се, казах.

— Никъде не мърдам.

— Аз търся сина си.

— Тук няма непълнолетни.

— Настоявам да вляза.

— Тогава бягай отзад на опашката.

Майк не сваляше очи от неговите. И двамата не помръдваха. Приличаха на боксьори, макар и от различни категории, застанали в средата на ринга, докато реферът ги инструктира. Майк усети заряда във въздуха. Усети и игличките в крайниците си. Знаеше как да се бие. В хокея не стигаш далеч, ако не умееш да използваш юмруците си. Питаше се само мускулите на оня истински ли бяха, или само за парлама.

— Влизам — каза Майк.

— Нима?

— Имам приятели в полицията — блъфира Майк. — Ще нахлуят тук и ако намерят дори само един непълнолетен, ти ще опереш пешкира.

— Леле, леле, пак ме притесни.

— Махай се от пътя ми. Майк направи крачка вдясно.

Големият също се придвижи и застана на пътя му.

— Усещаш ли, че май ще се млатим? — попита гардът. Майк много добре знаеше златното правило: никога, в никакъв случай, не показвай, че те е страх.

— Усещам.

— Яко копеле си, а?

— Почваме ли?

Гардът се ухили. Имаше страхотни зъби — перленобели на фона на черната му кожа.

— Не. И знаеш ли защо? Защото дори да си по-як, отколкото предполагам, в което всъщност се съмнявам, аз съм тук с Реджи и Тайрън. Ей ония там. — Посочи с палец към други двама облечени в черно юначаги. — И понеже не възнамеряваме да доказваме мъжеството си с това, че ще отупаме някакъв глупак, не виждаме смисъла от честния бой. Ако ти и аз „почнем“ — изимитира той гласа на Майк, — те ще се включат. А Реджи има и полицейска електрошокова палка. Схващаш ли?