Следа

— Помните ли кой детектив се яви при първото ви оплакване за незаконно проникване? — попита операторката. — Обикновено влизаме в контакт с него, а не с ръководителя на следствената група…

— Знам само, че контактувах с ръководителя на следствена група Далесио — отвърна Луси. — Мисля, че детектив изобщо не е идвал тук, появи се едва в болницата.

— При мен е отбелязано, че днес Далесио е в почивка, но бих могла да му оставя съобщение — каза жената. В гласа й се долови лека несигурност, сякаш не познаваше никакъв следовател с това име и нямаше представа къде да го търси. Ръководителят на следствена група Далесио съществуваше единствено в компютрите, станали обект на хакерско внимание от страна на Луси или подчинените й. Сред тях беше и този на район Броуърд.

— Добре, благодаря — отвърна тя. — Имам му картичката, ще му звънна сама.

Остави слушалката, изправи се в средата на кухнята с ябълка в ръка и погледна към Руди, който ръфаше своята.

— Доста смешна работа, ако се замисли човек — подхвърли, надявайки се Руди да прояви по-ведро отношение към местните ченгета. — Викаме полиция, за да спазим една формалност. Или, още по-точно, за да се забавляваме…

Той леко повдигна мускулестите си рамене, продължавайки да хрупа ябълката. По брадичката му плъзна тънка струйка сок.

— Винаги е полезно да се включват и местните ченгета — рече. — Разбира се, до определени граници… Човек не знае кога ще му се наложи да използва техните възможности. — Очевидно и за него викането на полиция беше игра, при това доста занимателна. — Твоето запитване за Далесио вече е регистрирано. Ние нямаме вина, че издирването му се оказва доста трудно. Някои хора до пенсия няма да разберат кой, по дяволите, е тоя Далесио, напуснал ли е, уволнен ли е… Виждал ли го е някой? Той постепенно ще се превърне в легенда, ще дава храна за догадките им.

— И Тина Франкс също — подхвърли Луси и отхапа от ябълката си.

— Да докажеш, че си Луси Фаринели, май ще е доста по-трудно, отколкото, че си Тина Франкс или която и да било друга измислена личност — засмя се Руди. — Фалшивите ни документи се подкрепят от актове за раждане и всички останали бумаги. Като се замисля, май вече не мога да кажа къде всъщност се намира истинският ми акт за раждане…

— И аз вече не знам коя съм — кимна тя, подавайки му книжна салфетка.

— Нали? — ухили се Руди и отхапа от ябълката си.

— Всъщност, не съм сигурна и ти кой си — подхвърли Луси. — Затова на теб се пада да отвориш вратата на ченгето и да му кажеш, че трябва да се обади на ръководителя на следствена група Далесио, на когото ще предадем рисунката…

— Хубав план — усмихна се Руди. — Миналия път свърши добра работа…

Двамата държаха работно облекло и криминологични комплекти на различни места — най-вече в апартаментите и автомобилите си. Ала най-смайващо беше, че с лекота се измъкваха от всякакви ситуации, свързани с използването на тези атрибути — кожени боти, черни тениски и торбести панталони, якета с жълт надпис СЪДЕБНА МЕДИЦИНА на гърба. Разбира се, маскарадът включваше и основното оборудване, като се започне с професионалния фотоапарат, но най-голям ефект имаше поведението им на местопрестъплението, майсторски подчертано от езика на тялото. Простият план обикновено е най-добър. След като обзетата от паника Луси беше завъртяла 911 с молба да изпратят линейка за ранената Хенри, тя побърза да се обади и на Руди. Той се преоблече и позвъни на входната й врата няколко минути след появата на полицията. Представи се като новоназначен следовател, който е получил задачата да огледа местопрестъплението. Прояви достатъчно колегиалност и предложи на ченгетата да си гледат другата работа — нещо, което те с готовност приеха, тъй като да се мотаят наоколо, докато са на оглед представителите на следствието, за тях е равнозначно на дундуркане на бебе.