Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

— В нея проговори дъщерята на адвоката! — обяви покровителствено сър Лайънъл Бомон.

Емелин шеговито му се поклони.

— Говори, милейди — Бремнър отпи от чашата си.

— Да предположим — продължи тя, — causa disputandi — в името на спора, — че убиецът е трябвало да унищожи лорд Саймън.

— Защо? — попита Манинг.

— Защото лорд Фицалан го е преследвал, както и бащата на Ричард?

— Приемам това обяснение — каза Грантъм.

— А лорд Фицалан може би е бил близо до истината — усмихна се Емелин. — Затова е трябвало да умре.

— Естествено — провлечено каза Грантъм.

— Но смъртта на лейди Катрин не е била необходима?

Петимата рицари се съгласиха. Ричард наблюдаваше младата жена, блесналите й очи, изправените й рамене; усещаше вълнението й. Забеляза колко е тънка талията й, щедрите извивки на корсажа й, дългите тънки пръсти, заровени изящно в гънките на роклята й и гордо вдигнатата й глава. Въпреки умората, той едва прикри усмивката си. Сър Лайънъл беше прав. Ако носеше обточена с кожа роба, Емелин щеше да прилича на правник пред Кралския съд.

— Не искам никого да обидя — продължи тя, — но лейди Катрин навярно е имала собствена спалня, нали?

— Да — отвърна Бремнър. — Иначе съпругът й щеше да разбере, че я няма.

— Добре. — Емелин млъкна, за да събере мислите си. — Знаем, че лейди Катрин трябва да си е легнала, но е била открита напълно облечена на другата сутрин. Защо жената на един от най-могъщите мъже в Есекс е напуснала спалнята си в ранните утринни часове и е тръгнала по уединена крайбрежна пътека? Не е била глупава. Знаела е, че рискува да срещне някой скитащ разбойник или дори слуга, който се мисли за нещо повече.

— За какво намекваш? — попита Грантъм.

— Казано направо, лейди Катрин сигурно е излязла, за да се срещне с някого.

— Не приемам това — обади се сър Уолтър Манинг. — Не забравяй, скъпа моя — добави той покровителствено, — че беше разгара на лятото, а Кроукхърст е красиво място. Лейди Катрин е знаела, че е в безопасност в имението. Може просто да не е могла да заспи и да е излязла на разходка.

— Напълно облечена? — отсече Емелин. — В такъв ранен час?

— И аз си помислих това — извика ликуващо Бутлак.

Сър Джон Бремнър се надигна на стола, вече доста пиян. Отиде и се втренчи в отшелника.

— Помня те — прошепна той. — Никога не забравям лица. — Той се обърна и се усмихна на сътрапезниците си. — Не помни те ли селянина, мръсния отшелник, когото лорд Роджър винаги пускаше в банкетната зала? Винаги подслушваше през ключалките или под прозорците.

Сър Джон Бремнър дръпна Бутлак за дрехата. Ръката на отшелника хвана камата.

— Внимавай, милорд — предупреди той. — Аз не съм твой слуга и това не са твоите владения. Не съм някой селски дръвник, за да ме заплашваш или тормозиш.

— Остави го! — нареди Ферърс и се усмихна на отшелника. — Какво каза, човече?

— Съгласен съм с това умно момиче — отвърна Бутлак и махна грациозно с ръка. — Спомнете си и нещо друго: конюшните бяха пълни с коняри и слуги, да не говорим за свитата на моя господар, която виждаме тук. И въпреки това лейди Катрин не е изкрещяла, не е извикала, не е вдигала шум. Като че ли е предоставила гърлото и тялото си на убиеца, без да се съпротивлява.