Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Годината е 1381. Едно младо момиче очаква с трепет Майския празник — в близкия замък Рейвънскрофт ще има голямо пиршество, на което е поканена и тя заедно с годеника си, писар в замъка. Нито мрачните предзнаменования, нито слуховете за селски бунтове и размирици, нито дори неизясненото убийство на една прислужница могат да помрачат възторженото настроение на Биатрис. Но неприятностите следват една след друга — изчезва синът на мелничаря, кралски служител е намерен мъртъв. Може би старият свещеник има право, като твърди, че в Полунощната кула на Рейвънскрофт са си дали среща силите на злото?
Тогава идва най-страшното — тайнственият убиец нанася нов удар. Биатрис и годеникът й са разделени навеки. Писарят Ралф съзнава, че и неговият живот е в опасност, и че убиецът сигурно го преследва, защото единствено той подозира къде се намира кръстът на Бритнот — скъпоценна реликва от ранно-християнската епоха, която според легендите е скрита някъде край замъка Рейвънскрофт. Но писарят би могъл да разкрие убиеца, само ако на негова страна са любовта и вярата на Биатрис. А Биатрис вече знае, че смъртта не е край, а начало на нов път и нови изпитания за човешката душа…
— Свещеникът го каза най-точно. Духовният живот, както казва брат Антоний, е като водата. При повечето хора и на повечето места той е ленив като застояла вода в разгара на лятото, после нещо раздвижва дълбините му. — Лицето на Криспин се оживи. — Тогава той става по-наситен и пълен. Подмолните течения дърпат и носят, повърхността се набръчква.
Биатрис изучаваше среброкосите близнаци. Искаше й се да им повярва. Бяха толкова красиви. Брат Антоний беше съвсем обикновен. Можеше само да дава добри съвети, докато човекът, когото тя обичаше, беше обкръжен от ужаси, които заплашваха да го погълнат.
— Кой е убиецът? — попита тя.
— Всяко нещо с времето си, мистрес Ароунър.
Тя се обърна ядосано и преди да успеят да я спрат, затича към стената, премина през нея и се озова на полето. Стигна Дяволската горичка и тръгна между големите дъбове. Беше с Ралф, докато той се разхождаше по стената и чу какво си шепнеше. Знаеше какво е открил. Това място беше древно. Биатрис вече беше свикнала с фигурите и сенките, със странните жреци с бръшлянови венци и бронзови сърповидни ножове, с ужасните жертви, които принасяха на своите демони. Дори сега те се бяха скупчили и припяваха на език, който тя не разбираше. Появиха се и други видения: жестокият рицар с черната броня, заобиколен от бандата крадци, които бесеха някакъв нещастен селянин и давеха други в блатото. Те седяха на конете си и се смееха, докато нещастниците крещяха за милост, преди да изчезнат в тъмнозелената слуз. Тези видения вече не я плашеха. Брат Антоний й беше обяснил, че те са просто сенки от миналото. От време на време срещаше някоя бродеща душа. Никога деца, само мъже или жени, изгубени в своя собствен свят, объркани, отчаяни, нежелаещи да продължат. Виждаше и онези създания, които посрещаха душите на мъртвите, серафимите, блестящите сфери от светлина, призраците, скупчени като монаси, които пеят по псалтира, и демоните — мъже в брони, които преследваха душите.
— Мистрес Ароунър!
Две фигури излязоха измежду дърветата. Биатрис разпозна Робин и Изабела, млад мъж и съпругата му. Беше ги срещала и друг път. Те й бяха разказали как преди много години са имали кръчма на пътя за Малдън, изгорена от френски корсари, които доплавали с галерите си до устието на Блекуотър, а после нахлули във вътрешността. Те бяха добри души, които не можеха да обяснят, защо са останали тук.
— Може би този свят ни е харесвал — беше се засмяла Изабела. — Живеехме си толкова добре, Биатрис. Робин сервираше ейл и вино, а аз готвех в кухнята. Веднъж дори кралят ни беше гост. — Тя примигна. — Забравих му името…
Биатрис беше започнала да свиква с тях. Винаги се появяваха ръка за ръка и бъбреха непрестанно за дреболии от живота си, какво са правили, кого са срещнали.
— Какво правиш тук? — Робин се приближи, пъхнал палец в колана, опасващ зеления му жакет; кафявите му гамаши бяха напъхани в странни на вид ботуши. Беше гладко избръснат и имаше усмихнати кафяви очи под кестенявата коса. Изабела приличаше на него, но беше по-слаба и по-склонна към веселие от съпруга си.
Биатрис им каза всичко, което беше научила.
— Защо тогава да не помогнем? — предложи Изабела.
— Възможно ли е? — попита Биатрис.
— Ако кръстът на Бритнот е там — каза Робин, — поне можем да го погледнем. В това няма нищо лошо.
Биатрис се загледа в сенките, прелитащи в небето като тъмни облаци.
— Ще се върна в замъка — прошепна тя. — Не трябваше да оставям Ралф. Нали знаете, той е в опасност…
— Остани за малко — започна да я умолява Изабела. — Остани тук, Биатрис. Да потърсим кръста на Бритнот.
— Но откъде да започнем? — попита Биатрис. Сенките се удължаваха. Наоколо започна да става по-хладно. — Срещали ли сте Криспин и Клотилда?
— О, да, много пъти — усмихна се Робърт. — Чудесна двойка.
— Те ми казаха, че някой ден ще се науча как да се намесвам в света на живите, как да се усеща присъствието ми.
— Ние можем да го правим. Биатрис трепна изненадано.
— Можем — потвърди Изабела и стисна ръката й. — Ела, Биатрис, ще ти покажем.
— Ами кръстът на Бритнот?
— Остави го — засмя се Робин. — Ако, както казваш, той е в Дяволската горичка, може да постои там още малко.
— Ами Ралф? — Биатрис погледна с копнеж към кулата над входа.
— Не искаш ли да се намесиш? — попита Изабела.
— Ела, мистрес. — Брат Антоний внезапно се беше появил на пътеката и ядосано я гледаше. — Ела тук, Биатрис. — Той вдигна ръка, мрачен и застрашителен на фона на синьото небе.
— Просто не му обръщай внимание! — изсъска злобно Изабела. — Къде би искала да отидеш, Биатрис?