Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Годината е 1381. Едно младо момиче очаква с трепет Майския празник — в близкия замък Рейвънскрофт ще има голямо пиршество, на което е поканена и тя заедно с годеника си, писар в замъка. Нито мрачните предзнаменования, нито слуховете за селски бунтове и размирици, нито дори неизясненото убийство на една прислужница могат да помрачат възторженото настроение на Биатрис. Но неприятностите следват една след друга — изчезва синът на мелничаря, кралски служител е намерен мъртъв. Може би старият свещеник има право, като твърди, че в Полунощната кула на Рейвънскрофт са си дали среща силите на злото?
Тогава идва най-страшното — тайнственият убиец нанася нов удар. Биатрис и годеникът й са разделени навеки. Писарят Ралф съзнава, че и неговият живот е в опасност, и че убиецът сигурно го преследва, защото единствено той подозира къде се намира кръстът на Бритнот — скъпоценна реликва от ранно-християнската епоха, която според легендите е скрита някъде край замъка Рейвънскрофт. Но писарят би могъл да разкрие убиеца, само ако на негова страна са любовта и вярата на Биатрис. А Биатрис вече знае, че смъртта не е край, а начало на нов път и нови изпитания за човешката душа…
Биатрис почувства студен вихър във въздуха. Брат Антоний сякаш беше станал по-висок. Той стоеше, отпуснал ръце до тялото си, и я гледаше втренчено. Внезапно се подразни от лекциите му, от смътните му обещания, от това, че постоянно я наблюдаваше.
— В „Гърнето с мащерка“ — заяви тя решително, крещейки, сякаш искаше брат Антоний да я чуе. — Да отидем в „Гърнето с мащерка“.
Тя затича, стиснала ръцете на Робин и Изабела. Заедно забързаха през полята като деца, които си играят. Робин и Изабела се смееха, стискайки ръцете на Биатрис. Минаха през църковния двор и Биатрис спря. Обикновено гробището — смесица от надгробни камъни и очукани кръстове сред високата трева и стари тисове, изкривени и приведени, с разперени клони — беше тихо и спокойно място. Но сега Биатрис беше ужасена. Всичко това беше изчезнало. На негово място имаше ледена бяла долина, оградена от стръмни склонове, покрити със сняг и пътека, която се виеше към светлосиния хоризонт. В края на долината слънцето блестеше огненочервено, докато потъваше на запад. От двете страни на долината се бяха скупчили армии от сенки. Онова, което наистина привлече вниманието на Биатрис, беше фигурата, която вървеше по пътеката. Две огромни хрътки подскачаха пред нея, лаеха силно и ушите им се развяваха, докато се хвърляха из снега. Фигурата се приближи. Приличаше на странстващ търговец с товарния си кон. Беше облечен в разноцветни дрехи; мъничките звънчета, пришити към тях звъняха при всяка негова крачка. Биатрис бързо погледна към спътниците си. Робин и Изабела бяха коленичили и опрели чела в земята.
— Какво е това? — изохка тя, уплашена както никога след ужасното си падане от стената. — Робин, Изабела, какво е това?
Чуваше как сенките от двете страни на долината гърлено пеят хвалебствен химн. Робин и Изабела още стояха на колене, свели глави. Биатрис отново погледна към долината, но всичко беше изчезнало — снегът, пътеката, загадъчната фигура със звънчетата и свирепите лаещи хрътки.
— Какво стана? — попита тя. — Видях сняг и един пътуващ търговец.
Изабела вече се беше изправила, лицето й сияеше, очите блестяха.
— Просто един наш приятел.
Биатрис се почувства неловко.
— Но защо коленичихте? — Тя отново погледна към гробището, където сиви форми се движеха между гробовете като валма мъгла в пролетна утрин.
— Ще разбереш — каза Робин. — Но забрави за мъртвите, Биатрис, живите ни чакат.
Биатрис не помръдна. Сега гробището беше изпълнено със сребристи дискове, които блестяха и трепкаха. Те образуваха пътека, по която една златна сфера напусна църквата, издигна се във въздуха и отново се спусна. Биатрис беше сигурна, че каквото и да представляваше тя, гледаше право към нея. Беше се научила как да усеща, да чувства, да разтваря ума си.
Затвори очи и почувства вътрешна топлина, любяща прегръдка, както когато с Ралф лежаха в тревата и гледаха небето. После сферата изчезна, а брат Антоний се появи върху един гроб, като огромен, застрашителен черен гарван, и й направи знак да се приближи.
— Не, Биатрис, ела с нас — прошепна Робин. — Ще научиш нещо. Ще откриеш силата, която той отказва да ти даде.
Биатрис се канеше да откаже, когато си припомни колко безпомощна се беше почувствала, когато Ралф се давеше в мочурището. Обърна се и заедно с другите двама се спусна стремително над покритата с калдъръм главна улица на Малдън.
„Гърнето с мащерка“ се изпълваше с посетители. Биатрис усещаше, че нещо не е наред. На няколко пъти беше посещавала кръчмата. Обикновено атмосферата беше дружелюбна; тук се събираха пътници, пътуващи търговци, занаятчии, пътуващи учени, странстващи монаси. Сега нямаше никого от тях. Само селяни, младежи от селото и околните махали. Тайлис грубо връщаше всички други. Мъжете се бяха събрали около обърнатите бурета, които служеха за маси. Биатрис забеляза, че вратата към избата долу беше отворена; един прислужник изнасяше колчани със стрели, лъкове, шлемове, пики и ризници. Мелничарят Мартин беше там, с мокро от сълзи лице. Другите се опитваха да го успокоят.
— Хайде — подкани я Изабела. — Да видим каква пакост можем да направим.
— Не, не, искам да остана тук. Какво става? — Биатрис почувства негодуванието, омразата и злобата, спотаени в сърцата на мъжете.
— Като казан — прошепна Робин. — Той вече ври и скоро ще изкипи.
Биатрис не искаше да тръгва. Застана в един ъгъл. Мрачното настроение на събирането беше явно и се долавяше в промърморваните ругатни по адрес на кралските бирници, замъка и сър Джон Грас. След като Тайлис затвори и зарези вратата, застана в средата на стаята и потропа с жезъла си по дървения под.