Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Годината е 1381. Едно младо момиче очаква с трепет Майския празник — в близкия замък Рейвънскрофт ще има голямо пиршество, на което е поканена и тя заедно с годеника си, писар в замъка. Нито мрачните предзнаменования, нито слуховете за селски бунтове и размирици, нито дори неизясненото убийство на една прислужница могат да помрачат възторженото настроение на Биатрис. Но неприятностите следват една след друга — изчезва синът на мелничаря, кралски служител е намерен мъртъв. Може би старият свещеник има право, като твърди, че в Полунощната кула на Рейвънскрофт са си дали среща силите на злото?
Тогава идва най-страшното — тайнственият убиец нанася нов удар. Биатрис и годеникът й са разделени навеки. Писарят Ралф съзнава, че и неговият живот е в опасност, и че убиецът сигурно го преследва, защото единствено той подозира къде се намира кръстът на Бритнот — скъпоценна реликва от ранно-християнската епоха, която според легендите е скрита някъде край замъка Рейвънскрофт. Но писарят би могъл да разкрие убиеца, само ако на негова страна са любовта и вярата на Биатрис. А Биатрис вече знае, че смъртта не е край, а начало на нов път и нови изпитания за човешката душа…
— Сега накъде? — попита Адам.
Ралф не отговори, съсредоточен върху изкачването на спираловидното стълбище, защото проучваше всяко стъпало. Стаята на най-горния етаж нямаше врата. Той влезе в нея и отиде до двата прозореца — единият срещу него, а другият — на страничната стена. Помещението беше същото като онова, от което бяха излезли току-що, мръсно и запуснато. Резетата на капаците се вдигнаха лесно и той забеляза, че пантите са били смазвани наскоро. Разтвори единия капак и погледна към мястото, където бяха стояли с Биърдсмор. После отиде до прозореца на дясната стена на малката стая. Отвори го и пред него се разкри идеална гледка към рова край стената на замъка.
— Тук е стоял убиецът на Биърдсмор — обяви той. — Първо е стрелял от предния прозорец, а когато побягнах, се е преместил на страничния, откъдето се вижда другата стена.
Сър Джон погледна и през двата прозореца; вятърът рошеше бялата му коса и караше очите му да сълзят.
— Изпратих един войник да огледа отвън. — Той се обърна и се облегна на стената. — Със стрелата, която е убила Биърдсмор, са общо поне пет.
Ралф погледна през прозореца. Войникът му беше харесал и се чувстваше виновен, че преди това го беше подозирал; но от друга страна смъртта му сякаш беше притъпила мъката по Биатрис. Вместо това той изпитваше непреклонно желание да открие убиеца й. Веднъж беше видял да бесят човек и се беше отвратил, но тайно си признаваше, че този път щеше да стои и да се наслаждава, наблюдавайки как животът на убиеца се изцежда от него. Някой в този замък беше наблюдавал срещата му с Биърдсмор при караулното и разходката край рова; някой се беше уплашил, че Биърдсмор ще научи как е бил изнесен трупът на Фийби или къде се намират останките на бедния Фулк.
— Точно така! — възкликна той.
— Какво? — попита Адам.
— Убиецът е искал да убие и Биърдсмор, и мен.
— Защо? — попита сър Джон.
— Не съм сигурен — отвърна предпазливо Ралф. — Но казвам ти, сър Джон, в замъка трябва да бъде обявено военно положение. Всяка кула, всяка порта трябва да се охранява и да се следи не само кой идва, но и кой къде ходи. Освен това трябва да внимаваме, когато сме сами, и какво ядем или пием.
— Сър Джон Грас! Сър Джон Грас! — прозвуча глас от подножието на стълбището.
— Бог да ни пази! Какво има пък сега?
Сър Джон, следван от двамата си писари, се спусна надолу по стълбите. Там стоеше капитанът на стражата с шлем под мишницата.
— Сър Джон, става дума за затворничката Елеонора!
— Не ми казвай, че е избягала!
— Не, сър, мъртва е!
Те изтичаха през тревясалата градина и двора, през моравата до Стрелковата кула. Вратата към килията й беше отворена. Елеонора лежеше на пода с отворена уста и невиждащи очи; тялото й беше сгърчено като парче платно, смачкано и захвърлено. Отец Ейлред седеше на леглото, клатеше се леко напред-назад и тихичко припяваше. Тиобалд беше коленичил до трупа. Когато сър Джон влезе, той поклати глава.
— Мъртва е, сър Джон. Отровена.
— От какво? — обърна се сър Джон към капитана на стражата.
— Сър, тя яде и пи същото като нас.
Ралф отиде до малката масичка, където лежеше чиния с остатъци от храна.
— Вече ги проверих — каза Тиобалд. — Всъщност, когато влязох, два плъха ги довършваха и нищо им нямаше.
— В този замък има достатъчно отрови — забеляза сър Джон. — Използваме ги за плъховете. — Той погледна към Тиобалд. — И разбира се, ти имаш всякакви отрови, нали?
Тиобалд се канеше да възрази разпалено, но Ралф се намеси.
— По-важното е как е умряла прислужницата — каза той. — Казваш, че храната не е отровна?
— Да! — отсече Тиобалд.
Ралф се обърна към стрелците, които стояха на вратата.
— Влизал ли е някой от вас в килията?
— Държахме се настрани от нея — отвърна единият.
— И никой ли не я е посещавал?
— Не. — Стрелецът поклати глава. — Заповедите на коменданта бяха напълно ясни. Тя трябваше да бъде настанена удобно и да не я безпокоим. Единственият път, когато влязох, беше, за да изпразня това. — И той посочи нощното гърне, което се показваше изпод леглото. — Сложих вътре селитра, за да не мирише. С изключение на това, не сме я закачали.
— Кога яде тя за последно?
— Беше около десет часа.
— Преди три часа. — Ралф погледна към зарешетения прозорец, който гледаше към двора на замъка. — Как я намерихте?
— Трупът беше изстинал — намеси се Тиобалд. — Била е мъртва поне от два часа.
— Както казах — отвърна стрелецът, — не сме я безпокоили. Сетих се за гърнето, погледнах през решетката и я видях да лежи там.