Знакът на близнаците
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Знакът на близнаците». Краткое содержание книги:
— Така ли? — Хърватинът го погледна. В погледа му се четеше объркване.
— Да. Ще говорим по-късно. Сега ни чакат тренировки. Трябва да стигнем до върха на следващия хълм, без да ни засекат. — Виктор стана и протегна ръка. — Малкото ми име е Виктор… Ти как се казваш?
Хърватинът стисна здраво ръката му.
— Петриди. Това е гръцко име. Баба ми беше гъркиня.
— Добре дошъл в Лох Торидън, Петриди Михайлович.
С течение на времето Виктор и Петриди се сработиха много добре. Толкова добре, че в тренировките по инфилтриране сержантите ги оставяха сами срещу много повече хора. На Петриди позволиха да се премести в спалното помещение на Виктор.
Виктор имаше чувството, че един от по-младите му братя се е върнал сред живите. Петриди беше любопитен, много често объркан, винаги силен и сговорчив.
Той запълваше някаква празнина, помагаше му да преодолее спомените си. Ако югославянинът имаше някакъв недостатък, това беше склонността му да говори прекалено много, непрекъснато да задава въпроси и да споделя факти от личния си живот, като очакваше от Виктор да прави същото.
Той не можеше да прави това отвъд някакви граници. Просто не беше такъв човек. Беше споделил с Джейн ужаса на Кампо ди Фиори. Друг нямаше да знае. Понякога се налагаше да укори Михайлович:
— Ти си ми приятел, не си ми изповедник.
— Имал ли си изповедник?
— Не всъщност. Така се казва.
— Семейството ти е било набожно. Трябва да е било.
— Защо?
— Заради истинското ти име. Фонтини-Кристи. Това означава „Изворите на Христос“, нали?
— Да, но на език отпреди няколко века. Не сме религиозни в общоприетия смисъл. От много време насам.
— Аз съм много, много религиозен.
— Това е твое право.
Петата седмица дойде и си отиде, а Тийг не се обади. Виктор се чудеше дали не са го забравили, дали в MI6 не са променили мнението си за идеята „некомпетентно управление навсякъде и на всяка цена“. Въпреки всичко животът в Лох Торидън му помагаше да не мисли за миналото — той отново се чувстваше силен и способен.
За деня офицерите бяха планирали занятие, което наричаха „дълго преследване“. Четирите спални помещения действаха самостоятелно. Тръгваха под ъгъл от четиридесет и пет градуса по компаса в диаметър от десет мили около лагера. По двама души от тях получаваха петнадесет минути преднина, след което останалите тръгваха по следите им. Трябваше да се укриват и да заблуждават преследвачите колкото се може по-дълго.
Обикновено за „бегълци“ сержантите избираха най-добрите и от трето спално това бяха Виктор и Петриди.
Те побягнаха надолу по каменистия склон към горите на Лох Торидън.
— Бързо! — каза Петриди, когато навлязоха сред дърветата. — Ще тръгнем наляво. Стъпвай в калта! Чупи колкото се може повече клони.
Изминаха не повече от петдесет метра и Виктор каза:
— Достатъчно. Сега внимателно. Ще оставим стъпки, които водят към сухата земя… Добре. Сега заднишком, стъпвай в следите. Ще се върнем обратно.
— Обратно? — Петриди беше объркан. — Къде обратно?
— Към края на гората, откъдето влязохме. Имаме още осем минути. Достатъчно са.
— Достатъчно за какво? — Югославянинът гледаше по-възрастния си приятел, сякаш беше луд.
— За да се качим на някое дърво.
Виктор избра един висок бор сред няколко по-ниски дървета и се покатери. Петриди го последва със светнало като на малко момче лице. Изкачиха се колкото се може по-нагоре. Клоните ги скриваха, но те можеха да виждат земята под дървото.
— Имаме още почти две минути — прошепна Виктор, след като погледна часовника си. — Намести се колкото се може по-удобно.
След две минути и половина преследвачите им минаха под тях. Виктор се наведе към младия хърватин:
— Ще останем още малко и ще слезем. Ще отидем от другата страна на хълма. Там има една клисура. Ще се скрием.
— На хвърлей камък от старта! — Петриди се усмихна. — Как го измисли?
— Не си имал братя, с които да си играеш на криеница. Това ни беше любимата игра.
Усмивката на Михайлович изчезна.
— Имам много братя — каза той загадъчно и извърна лице.
Нямаше време да му задава въпроси. Нито пък го интересуваше. През последните няколко дни югославянинът се държеше странно. Мрачен и навъсен в един момент, еуфорично весел в следващия; и непрекъснато задаваше въпроси, чиито отговори бяха отвъд шестседмичното им познанство.
Виктор погледна часовника си.
— Ще сляза първи. Ако няма никой, ще ти дам знак.
След малко и двамата слязоха на земята и приведени побягнаха на изток, в края на гората, в основата на хълма. Малко по-нататък, от другата страна на възвишението, склонът беше скалист и назъбен, а точно отдолу имаше дълбок каньон, прорязан от ледниците преди милиони години. Те се спуснаха надолу и спряха на един скален перваз. Задъхан, Виктор седна с гръб към скалата и извади пакет, цигари, а Петриди се настани на ръба пред него и спусна крака надолу към пропастта. Первазът беше не повече от три метра дълъг и метър и половина широк. Виктор отново погледна часовника си. Вече нямаше нужда да шепнат.